Ерин мина от лявата страна на отец Корза, за да чуе отговора. Той им беше казал само, че ще летят до Санкт Петербург, тъй като руските войски може да са донесли книгата в града след края на войната. Ерин също беше стигнала до това заключение. Представи си мъртвия руски войник в бункера и си спомни как Надя четеше заповедта на кирилица. Войникът беше изпратен от този град.
Ерин знаеше също, че руснакът е имал жена и дете — дъщеря, която може би все още живееше в Санкт Петербург, без да подозира, че някакви непознати знаят повече от самата нея за смъртта на баща ѝ.
Бе доволна, че даде на Надя писмата от бункера, за да ги предаде на брат Леополд. Може би усилията им щяха да дарят известен покой на жената.
— Рун? — настоятелно го подкани тя. Имаше право да знае повече.
Свещеникът спря и погледна през покритите със сняг могилки към група голи дървета. Вятърът се мъчеше да откъсне няколкото оцелели разкъсани листа, които продължаваха упорито да се държат за клоните.
— Дойдохме тук да помолим за разрешение да търсим книгата на руска земя.
— Защо? — попита Джордан. — Мислех си, че сангвинистите не искат разрешение.
Безизразното лице на Рун не издаваше никакви емоции, но Ерин долови страха му. Изобщо не искаше да си помисля, че съществува нещо толкова ужасно, което да уплаши дори свещеника.
— Санкт Петербург не е наша територия — загадъчно отвърна той.
— Тогава чия е? — поинтересува се Джордан. — След падането на Берлинската стена Римокатолическата църква отново има присъствие тук.
Ерин пъхна ръце още по-дълбоко в студените джобове на палтото и се загледа към края на алеята. Там се издигаше голяма бронзова статуя на жена с широка пола, вдигнала нещо в ръцете си. Ерин примижа, но не успя да различи предмета. Огледа се. Беше решила, че това е градски парк, но над мястото витаеше тъга. Не можеше да си представи деца да си играят тук.
— Тук на власт е витандусът — отвърна Рун. Той докосна кожения цилиндър, преметнат през рамото му, сякаш да се увери, че не го е изгубил. — А витандусът не изпитва любов към църквата ни. Когато дойде, не му казвайте нищо за нашата мисия, нито за себе си.
— Какво е това витандус? — попита Джордан.
Ерин знаеше отговора.
— Това е титла, която се дава като наказание. Най-лошото, което може да наложи църквата. По-страшно и от отлъчването. Нещо като вечно прокуждане и отбягване.
— Страхотно. С нетърпение очаквам да се срещна с този тип. Сигурно е голям чаровник.
— Такъв е — кимна Рун. — Затова внимавайте.
Джордан неволно посегна към кобура си, но бяха принудени да оставят оръжията си в Германия. Бяха долетели тук с пътнически самолет, използвайки фалшивите документи, приготвени от Надя. Но нямаше начин да вкарат тихомълком и оръжията си.
— Какво е направил този витандус? — попита Ерин, като потропваше с крака по камъка, сякаш това щеше да я стопли. — Кой е той?
Рун не откъсваше поглед от голите дървета — бдителен, предпазлив, със страх в очите. Отговори съвсем прозаично, макар че отговорът му я зашемети.
— Познавате го като Григорий Ефимович Распутин.
Рун крачеше бавно по алеята, докосваше леденостудената си броеница и се молеше Григорий да не заповяда да бъдат незабавно заклани, както беше убивал всеки сангвинист, изпратен в Русия от 1945 година насам. Може би цилиндърът, който му бе дала Надя, носеше известна надежда. Тя му бе заръчала да го предаде на Григорий, без да го отваря.
Но какво имаше вътре?
Дар ли носеше, или оръжие?
Ерин прекъсна тревожните му мисли.
— Распутин ли? — Изумлението звънеше в гласа ѝ, проблясваше в присвитите ѝ очи. — Лудият монах на Русия? Довереникът на Романови?
— Същият — потвърди Рун.
Това бяха определенията, използвани от повечето историци за Григорий Ефимович Распутин. Той бил монах мистик, за когото се носели слухове, че бил голям лечител. Съдбата му била свързана с цар Николай II и семейството му. В началото на миналия век той използвал способностите си, за да спечели благоволението на царското семейство — обявил, че е единственият, който може да помогне на царския син да се излекува от хемофилия. Заради грижите, които полагал за престолонаследника, царят си затварял очите за сексуалните му оргии и политическите машинации, докато накрая един британски шпионин и група руски аристократи не го убили.
Или поне си помислили, че са го убили.
Естествено, Рун знаеше много повече.
Той пое дълбоко дъх. Студеният въздух имаше свеж привкус на сняг, на попарени от скрежа листа и тънък намек за стара смърт.
Намираше се в Русия.
От сто години не беше вдишвал нейния аромат.
Междувременно Джордан си оставаше бдителен както винаги и оглеждаше парка.
Рун проследи погледа му. Вниманието на войника се задържа върху тъмните стволове на дърветата, ниската каменна стена и плинта, поддържащ статуята — местата, където можеше да се скрие евентуален неприятел. Рун оцени предпазливостта и подозрителността му — това бяха две много ценни черти, когато се намираш на руска земя. Но техният противник още не беше дошъл. Все още бяха в безопасност, може би за още няколко минути.
