— Не е достатъчно ли? — Джордан реши да продължи, просто да каже истината. — Жена ми Керън също служеше в армията. Умря преди около година. Убиха я в бойна акция. — Гласът му се стегна около мъчителния спомен, но той не се отказа. — Нямаме деца, макар че исках три. А сега е твой ред. Деца? Съпруг? Братя или сестри?
— Не мога да играя тази игра. — В очите ѝ за миг проблесна болка и тя се извърна.
Значи семейството е недосегаема зона. Ясно. Избра по-лесен въпрос.
— Дори за любимия цвят ли? Това не е държавна тайна, нали така?
Тя отново се обърна с лека усмивка, сякаш оценяваше усилията му.
— Сепия.
— Сепия? — Той я погледна. — Това е кафяво, нали?
— Сиво-кафяво. Първоначално са го получавали от мастилото на сепия. Оттам и името.
Искрените ѝ кехлибарени очи се взираха в неговите. Или бяха с цвят сепия?
— Ето виждаш ли. Не е зле като начало. — Той се размърда, мъчейки се да измисли друг въпрос. — Да си представим, че днес е събота и си у дома. Какво щеше да правиш?
Тя погледна смутено палтото.
— Щях да ям „Лъки Чармс“ и да гледам анимационни филми.
— Изобщо не очаквах такъв отговор. — Представи си я седнала по пижама, с купа зърнена закуска в скута и рисувани филмчета по телевизията. Доста добър начин да започнеш уикенда.
— Прихванах го от съквартирантката си от колежа, Уенди. Казваше, че трябва да изгледам много филмчета, за да наваксам.
Предвид шантавото ѝ детство Уенди явно е била права.
— Е — рече Ерин, — сега е твой ред. Какво би правил през мързеливата съботна сутрин?
— Щях да спя. — Искаше му се да има по-остроумен отговор.
Тя го погледна виновно.
— Съжалявам, че те събудих.
— Аз пък не. — Той се пресегна и махна влажен кичур коса от бузата ѝ, готов да се дръпне и при най-малкия знак от нейна страна, че жестът му не е добре дошъл.
Вместо това тя затвори очи и отпусна глава върху ръката му.
Той се наведе над коженото палто и я целуна. Направи го без да мисли, сякаш на устните му им е било писано да са там.
Тя тихо въздъхна и обви ръце около врата му.
Рун се събуди от лимонената миризма на почистващ химикал. Постави длан върху гърдите си и си припомни какво се бе случило.
Надигна се на лакът. Беше в спалня със спуснати бели завеси, които спираха слънчевите лъчи. На няколко крачки от него на дървения под лежеше жена. Надя. Сега си спомняше. Надя. Емануел. Бункерът. Заслуша се за сърцата на Ерин и Джордан и ги чу от другата страна на стената. Тихите им гласове го успокоиха.
Стана, като се подпираше на таблата на леглото.
Надя се размърда и се протегна като събуждаща се котка.
— По-добре ли си?
Рун се изправи, олюлявайки се.
— Раниха ли те?
— Само в крака. — Тя също се изправи, но доста по-лесно от него. — Ще се оправя.
Рун ѝ завидя.
— А другите?
— Войникът е късметлия — рече тя. — Жената е талантлив стрелец дори с пистолет, освен това знае кога да се снишава.
— Пиер? — Рун огледа полутъмната стая.
— Отиде си. — И Надя му разказа всичко, което се бе случило, след като Рун бе прострелян в гората.
Тогава той зададе най-тревожния въпрос.
— Откъде Белиал са разбрали къде се намираме и къде да ни устроят засада?
Заминаването на екипа от Йерусалим беше известно единствено на кардинала и най-тесния му кръг.
Надя въздъхна загрижено.
— Мисля, че е най-добре да се върна в манастира с новината за смъртта на Емануел и да кажа, че ти и другите също сте мъртви. Така ще имате време да действате извън полезрението на църквата и евентуалните шпиони, да прикриете следващите си крачки по пътя към Кървавото евангелие.
Рун кимна. Бе наложително да пазят издирването в тайна от Белиал.
— Ами Пиер? Какво ще кажеш за него?
— Ще им кажа какво съм открила — отвърна тя. — Жалко, че попаднах само на немски войници в бункера. И на стригои, разбира се.
— Значи няма да им кажеш за руснаците?
— Ако църквата научи, че в същия бункер, в който се е намирало Кървавото евангелие, е имало и руски войници от Санкт Петербург, не просто ще изпратят екип в Русия. Ще избухне война.
Рун кимна. Никой сангвинист не се бе връщал жив от Санкт Петербург, след като предателят витандус пое командването там. За да вземе нещо от Русия, църквата наистина трябваше да изпрати цяла армия. А всяка жертва щеше да отслаби ордена им в битката с Белиал, която рано или късно трябваше да се състои.
— Трябва да заминем сами — прецени Рун. — За да не допуснем война и за да имаме надежда да намерим книгата.
— Ами хората? Ще бъде опасно да вземеш и тях.
— Витандусът може да мрази ордена ни, но има чувство за чест. Това може да се окаже достатъчно, за да са в безопасност.
От другата страна на стената сърцата на Джордан и Ерин забиха по-бързо.
— Много добре виждам привързаността ти към тях, Рун — рече Надя. — Да не си мислиш, че руснаците няма да забележат?
— Не мога да ги оставя. — Рун се опита да заглуши звуците на Ерин и Джордан. — Ако Белиал имат агенти сред сангвинистите, животът им ще бъде изложен на по-голяма опасност тук, отколкото в Русия.
— В такъв случай въпросът е решен. — Надя стана и си сложи сребърния колан.
— Ще ни трябват документи — добави Рун.
— Ще ви ги осигуря тайно.
