Рун се замисли за пътя, по който им предстоеше да поемат. За първи път в дългия си, много дълъг живот щеше да се раздели с църквата, пък било и само временно. Чувстваше се като осиротял.
Надя тръгна към вратата.
— И ще ти донеса нещо, което да можеш да размениш срещу сигурност. Нещо безценно за владетеля на Санкт Петербург.
Дори Надя не смееше да произнесе неговото име.
Бивш сангвинист, той беше нарушил законите на църквата толкова грубо, че бе отлъчен — и това не беше обичайното отлъчване, а истинско пропъждане, което не можеше да бъде отменено и бе толкова сурово, че всички, които го познаваха, трябваше да го отбягват завинаги.
Така самото му име се беше превърнало в негово проклятие — витандус.
Ерин се усмихна, когато Джордан я вдигна през коженото палто и я сложи в скута си. Сега го беше яхнала и се взираше в дяволитата му усмивка.
— Какво стана с обещанието да си стоиш в половината?
— Ти дойде в моята половина. — Той я целуна леко по устните и по гръбнака ѝ полазиха тръпки.
Не можеше да възрази на думите му. Тя изрита палтото на пода.
Джордан се ухили.
— Проблемът е решен.
Тя прокара длан по линията на челюстта му. Гладка, току-що избръсната. Целуна го отново. Миришеше на крем за бръснене с евкалипт и имаше вкус на кафе.
Ерин се дръпна назад и се загледа в прекрасните му сини очи.
— Очите ти са в египетско синьо, като бога на слънцето Ра.
— Приемам го за комплимент.
Той плъзна ръка на кръста ѝ и я придърпа толкова плътно до себе си, че тя усети ударите на сърцето му върху гърдите си.
Отпусна се върху него. Чувстваше се в безопасност.
Устните му намериха нейните. Целувката му предаваше настойчивото му желание. Тя изстена и зарови пръсти в косата му, като го придърпа още по-близо до себе си.
Искаше да забрави всичко случило се през последните двайсет и четири часа, да заличи всеки лош спомен. Единственото, което имаше място в ума ѝ, беше този момент с него. Дланите му се плъзнаха по тялото ѝ.
Без да престава да я прегръща, Джордан нежно я обърна и тя се озова под него на леглото.
Ерин се изпъна под тежестта му, усещайки мускулестото му тяло върху своето. Ръцете ѝ галеха широкия му гръб. Пъхна ги под тениската, усети гладката топлина на кожата. С едно бързо движение той съблече фланелата през главата си, разкривайки татуировката от едната си страна — оставения от светкавицата дървовиден фрактал, свидетелството за кратката му среща със смъртта.
Пръстът ѝ проследи една от разклоняващите се линии. Кожата му настръхна от допира ѝ.
Сега той изглеждаше много далеч от смъртта — дишаше дълбоко, тялото му излъчваше топлина, бездънните му сини очи блестяха.
Без да откъсва очи от нейните, той развърза колана на халата ѝ и отметна полите му настрани. Едва тогава погледът му се плъзна надолу, сякаш поглъщаше тялото ѝ, оставяйки след себе си гореща диря, без дори да я докосва.
— Ау — прошепна едва чуто.
Тя го придърпа към себе си и ахна, когато голата му кожа докосна нейната. Устните им отново се намериха. Ерин се изгуби в целувката. Сърцето ѝ туптеше неудържимо, дъхът ѝ секна, после и той се ускори.
Джордан откъсна едва-една устни от нейните и тя се надигна, за да ги достигне отново. Той започна да целува шията ѝ. Ерин отметна глава назад върху възглавницата. Усети как влажни кичури се разпиляват по лицето ѝ, но не искаше да откъсне ръце от тялото му и да ги махне. Устните му продължиха надолу, плъзнаха се по ключицата ѝ и спряха на вдлъбнатината на гърлото ѝ.
— Ерин? — Дъхът му погали шията ѝ.
Тя знаеше какво пита той и знаеше какво иска да отговори. Но не го каза.
— Чакай. — Думата една се изтръгна от гърдите ѝ. Тя го бутна назад и се загърна в хавлията. — Стана твърде бързо.
— По-бавно — рече той. — Ясно.
Тя завърза хавлията. Сърцето ѝ препускаше, тя изгаряше от желание да избяга отново в топлината на обятията му. Но не се отдаде на желанието си. Не можеше.
По вратата заблъска юмрук.
Разнесе се глас.
Надя.
— Време е да вървим.
Когато самолетът се отлепи от пистата, Батори се облегна с въздишка на меката облегалка на креслото. Усети как Магор се отпуска в товарния отсек. „Спи, скъпи — каза му тя. — В безопасност сме.“
За първи път от години летеше през деня, без стригои. Те трябваше да се страхуват далеч не само от слънчевата светлина там, където отиваше тя; самото им съществуване ги излагаше на риск. Дестинацията беше опасна, но Батори се чувстваше по-сигурна без тях.
Беше наела самолет, чийто пилот предпочете да не задава въпроси, когато натовариха вълка в товарния отсек. Магор кротуваше в покритата клетка, както му бе наредено, но товарачите несъмнено го бяха надушили и се бяха досетили, че вътре има огромен звяр. Срещу съответната цена те също щяха да си затварят устата. Батори се протегна доволно в луксозната широка седалка. Целият салон беше само за нея. Единствените други на борда бяха капитанът и вторият пилот.
Колко време бе минало, откакто за последен път е била напълно сама? Далеч от Него и от инструментите Му? Години.
