Погали кожата на седалката и вдигна щората на прозореца. Слънчевите лъчи нахлуха в салона, паднаха върху краката ѝ и ги стоплиха. Батори задържа длан срещу светлината, сякаш можеше да я сграбчи. Когато ѝ омръзна, насочи вниманието си към светлия пейзаж долу.
Град Мюнхен остана назад и се смени с ферми, гори и малки еднофамилни къщи, които ставаха все по-редки и по-редки, докато самолетът летеше на изток. Във всяка къща някое семейство току-що беше закусило. Мъж беше целунал съпругата си за довиждане, дете бе подредило раницата си и беше тръгнало на училище. Сега тези къщи бяха празни, но по-късно обитателите им щяха да се завърнат.
Какво ли е да живееш в такъв дом?
Съдбата ѝ беше определена още със самото ѝ раждане. Обикновеният живот със съпруг, деца и домашен уют не беше за нея. Обикновено Батори изпитваше презрение към онези, които водеха такова просто съществуване, но днес се чувстваше привлечена от скромния му чар.
Тръсна глава. Дори да беше свободна, нямаше да се съгласи на друг затвор като съпруга и майка. Вместо това щеше да ловува с Магор. Можеха да отидат където си искат, да живеят сами, никога да не се тревожат, че Той може да я накаже, че Тарек най-сетне ще получи отмъщението, което толкова жадуваше; без да ѝ се налага всеки ден да се бори, за да спечели уважението на другите и правото да доживее до следващия изгрев.
Само мисълта за всичко това я изтощи.
Усетил тревогите ѝ, Магор се размърда някъде зад и под нея.
„Почивай“ — каза му тя и той отново се успокои.
Пръстите ѝ докоснаха черния белег на шията ѝ, доказателството, което я отделяше от другите. Щеше да е нужно чудо, за да го заличи, да избяга от Него.
Ами ако книгата можеше да ѝ предложи точно такова чудо?
Ерин мина полузаспала през руската митница, но се събуди напълно, когато излезе с двамата мъже на ледения тротоар пред летището на Санкт Петербург. Рун ги качи бързо в такси с повредено парно и шофьор, който определено не се страхуваше от смъртта. Ерин бе прекалено уплашена, за да ѝ е студено, докато шофьорът летеше през засилващата се снежна виелица, като през цялото време говореше на руски.
Накрая таксито спря с поднасяне пред нещо като градски парк — обширна площ, вероятно зелена през лятото, с дървета от двете страни. Точно сега клоните им бяха голи и замръзналата трева скоро щеше да бъде погребана под дебелия бял сняг.
Не можеше да повярва колко далеч се намираше от изгарящата жега на Масада. Вчера сутринта най-голямата ѝ грижа, свързана с времето, бе слънчевото изгаряне; днес — измръзването. Докато слизаше от таксито, вятърът проникна през коженото палто и изсмука топлината от костния ѝ мозък. Снежинки жилеха бузите ѝ вместо пясък.
Слънцето се бе превърнало в бисерен диск, мъчещ се да хвърля бяло сияние през облаците, и даваше на земята съвсем малко светлина и още по-малко топлина.
Джордан вървеше плътно до нея, докато минаваха под каменната арка, водеща към парка. Ерин подозираше, че той иска да я хване за ръката, но тя пъхна юмруци в джобовете на палтото си и продължи да върви. Той изглеждаше засегнат и тя не можеше да го вини, но не знаеше какво да прави с него. Едва не се бяха любили в Германия и тя се ужасяваше от мисълта какво щеше да се случи, ако го бяха направили. И без това вече харесваше твърде много Джордан.
Маратонките ѝ се хлъзгаха на всяка крачка по заледените плочки на алеята. От двете страни се издигаха високи до коляно затревени могилки. Ерин ги поглеждаше, като се питаше какво ли представляват.
Джордан беше вдигнал яката на палтото си. Носът и бузите му вече бяха червени. Ерин си спомни как бе докосвала лицето му с устните си, топлината на неговите устни по кожата ѝ и бързо се извърна.
На няколко крачки пред тях Рун не си беше направил труда да облече палто и крачеше с развяващо се черно расо и отпуснати бели ръце. Като че ли се чувстваше толкова добре, колкото и на трийсет и седемте градуса в Масада. В едната си ръка носеше дългия кожен цилиндър, който им беше дала Надя в Германия. Ерин нямаше представа какво има вътре и подозираше, че Рун също не знае. Преди да му го връчи, Надя беше запечатала цилиндъра със златист восък и бе сложила папски печат — два кръстосани ключа, вързани с връв, и с тройната папска корона над тях.
— Добре, Рун. — Джордан настигна свещеника и закрачи от дясната му страна. — Защо сме тук? Защо дойдохме в този замръзнал парк?
