Най-лошото бе, че не можеше да направи нищо, ако я беше нападнал. Слугите на Григорий го държаха, бяха се вкопчили във всеки негов крайник, не му даваха да помръдне.
Гласове отклониха вниманието му от олтара. Децата на Распутин си говореха шепнешком, докато внасяха в нефа дървена маса и четири неудобни стола. Макар че столовете изглеждаха тежки, момчетата ги носеха така, сякаш са от стиропор.
За разлика от Распутин, подчинените му не носеха свещенически одежди, а обикновени дрехи. Джинси, черни панталони и пуловери. Ако не знаеше какви са, можеше да ги вземе за болнави руски ученици и техните родители.
Джордан обаче знаеше.
— Елате. — Распутин закрачи от олтара към масата, като поведе останалите и пътьом подбра Джордан. Лудият монах седна и оправи гънките на робата си като суетна стара дама. — Заповядайте.
Ерин последва примера му и Джордан се настани до нея. Последният стол остана за Рун.
Сергей донесе огромен сребърен самовар и го постави в средата на масата. Други слуги на Распутин сложиха пред четиримата стъклени чаши за чай в сребърни поставки с дръжки.
— Чай? — предложи Распутин.
— Не, благодаря — измънка Джордан.
След като беше видял случилото се с Рун, нямаше никакво намерение да яде или пие каквото и да било, докоснато от страховития им домакин. Ако можеше, нямаше дори да диша.
Ерин също отказа, но ако се съдеше по начина, по който придърпа ръкавите на пуловера си върху пръстите, явно ѝ беше студено и една топла напитка щеше да ѝ се отрази добре.
— Твоите приятели ми нямат доверие, Рун. — Распутин се усмихна широко. Кучешките му зъби изглеждаха нормални, но това не го правеше по-безопасен в очите на Джордан.
Никой не отговори. Явно темата за надеждността на Распутин никога не е била особено популярна.
Руснакът се обърна към Рун.
— Добре, да оставим любезностите. Какво те кара да мислиш, че евангелието може да е в моя град?
— Смятаме, че може да е било донесено тук от руски войници в края на Втората световна война. — Рун беше положил ръце върху масата, сякаш искаше да е готов да избута стола назад и да се изправи — било да се бие, било да побегне.
— Толкова отдавна?
Рун кимна леко.
— Къде биха могли да занесат книгата?
— Ако са знаели на какво са попаднали, би трябвало да я занесат на Сталин. — Распутин опря лакти на масата. — Но не са го направили.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Ако я бяха занесли на някое важно място, щях да науча. Аз научавам всичко.
Рун потърка показалеца си, с който обикновено държеше своя карамбит.
— Малко си се променил през последните сто години, Григорий.
— Предполагам, че имаш предвид моя грях гордостта, който винаги те караше да се безпокоиш за душата ми. — Распутин поклати глава. — А всъщност твоята гордост се нуждае от наглеждане.
Рун отново кимна.
— Наясно съм с греховете си.
— И въпреки това всеки ден търпиш глупостта на изкуплението.
— Нима не бива да се разкайваме за греховете си? — Пръстите на Рун докоснаха кръста на гърдите му.
Распутин се наведе напред.
— Може би. Но дали сме белязани завинаги от греховете си? Как един-два мига на слабост може да се приемат за тежко престъпление в сравнение с вековете вярна служба?
Макар да бе склонен да се съгласи с него, Джордан подозираше, че Распутин е имал повече от един-два мига на слабост.
Устните на Рун се свиха на тънка линия.
— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб греха и изкуплението.
— Колко жалко. — Распутин погледна към Ерин. — С вашия отец Корза сме провеждали много просветени дискусии по тази тема през годините.
— Дойдохме тук за евангелието — напомни му Ерин. — А не за просвещаване.
— Не съм забравил — усмихна ѝ се Распутин. — Кажете ми, откъде е било взето то и кога?
Рун се поколеба, но после каза истината.
— Открихме свидетелства, че книгата може да се е намирала в един бункер в Южна Германия, недалеч от манастира Етал.
— Свидетелства? — Распутин спря пронизителния си поглед върху Джордан, сякаш бе по-вероятно да получи отговор от него, отколкото от Рун.
Младият мъж се напрегна. Инстинктът му казваше да крие от Распутин всичко, което може.
— Аз съм само грубата сила — отбеляза той.
— Русия е голяма страна. — Распутин върна поглед на Ерин. — Ако вие не ми помагате, и аз няма да мога да ви помогна.
Ерин погледна Рун и придърпа ръкава на пуловера си.
— Пиер ни каза — съобщи Рун. — Преди да умре.
Распутин посърна.
— Значи все пак се е обърнал към нацистите?
Рун не каза нищо и Распутин продължи:
— Дойде при мен в началото на войната. Тогава животът ми не беше толкова удобен, колкото сега. — Замълча и огледа църквата, като се усмихваше на мълчаливите си последователи, подредили се покрай великолепно украсените стени. — Но дори по онова време разполагах с известни ресурси.
На лицето на Рун се изписа изненада.
— Защо му е трябвало да идва при теб?
