— Има си достатъчно копчета — възрази Джордан. — Ако работи добре, може да засече следи от експлозивни материали в изключително малки количества. Всичко — от пластичен експлозив и барут до амониеви радикали и азотен тор. Иначе казано, с това чудо можеш да търсиш какво ли не.
— Как действа? — Ерин като че ли беше готова да го вземе и да го пробва веднага.
— Чрез усилване на флуоресцентни полимери. — Джордан извади детектора от пяната и ухапаният от прилепа палец напомни за себе си. — Детекторът излъчва ултравиолетова светлина и измерва промените във флуоресцентния обхват след възбуждането на частиците.
— Опасно ли е? — попита Рун, като гледаше подозрително уреда.
— Не. — Джордан сложи батерията и включи устройството, като продължаваше да говори. — Ще ми дадеш ли онова парче от кожуха на книгата?
Ерин извади фрагмента от джоба си и му го подаде. Студените ѝ пръсти докоснаха дланта му. Джордан не разбра дали го прави нарочно, но подобни неща сс случваха непрекъснато.
Рун прочисти гърло.
— Ще бъде ли достатъчно за нашите нужди?
— Би трябвало да ни е от полза.
Джордан огледа следите от изгоряло от едната стра на на трошащата се смес от вар и пепел. След като прецени, че разполага с достатъчно материал за тест, той нареди всичко на масата и се захвана за работа.
— Би трябвало да успея да калибрирам устройството, за да определи какъв точно експлозив е бил използван за разбиване на бетонния кожух. Тази машинка е нашата електронна хрътка.
Тъкмо приключи с настройките, когато Распутин се върна с грейнало лице. Джордан го изгледа напрегнато. Всичко, което правеше Распутин щастлив, можеше да не е добро за тях.
Ерин се обърна към Распутин. Рун стоеше в очакване наблизо.
Джордан направи някои последни настройки на детектора за експлозиви.
— Добър вечер! — Распутин закрачи към тях. Изглеждаше изпълнен е енергия и прекалено ентусиазиран дори за него. — Надявам се, че намереното оборудване е подходящо.
— Такова е — с неохота призна Джордан. — И е готово за действие.
— Също като мен. — Распутин потри ръце и се усмихна. Изглеждаше алчен и щастлив като хлапе в магазин за сладолед.
— Имате ли някакви насоки за книгата? — попита Ерин.
— Вероятно. Зная къде би могло да се намира, ако е била донесена на Санкт Петербург в определените от сержанта дати.
Той се приближи, прегърна Ерин през кръста и я поведе към центъра на църквата. Тя се пресегна и се опита да избута ръката му. Той не я помръдна още секунда — беше непоклатима, сякаш направена от камък. После с едва доловима усмивка ѝ позволи да се освободи. Посланието бе ясно — той бе по-силният и можеше да прави с нея каквото си поиска.
Джордан видя това, взе детектора, изправи се и застана плътно до нея, воден от ревност или безпокойство. Ерин откри, че това не я притеснява толкова, колкото в Йерусалим. Топлината на тялото му изпълни малкото пространство между тях.
Очите на Джордан потъмняха, когато той също усети нейната топлина.
Распутин ги накара да спрат в центъра на църквата. Коленичи върху каменната мозайка и извади една плочка от центъра на стилизираното цвете на пода. Сергей му подаде метален прът, извит в края като щанга. Распутин вкара пръта в отвора и повдигна с една ръка кръгъл участък от пода, разкривайки тъмна шахта, водеща надолу.
С джентълменски жест посочи металната стълба, закрепена към стената.
Ерин надникна. Не успя да види дъното, но отдолу се разнасяше противна воня.
Едва се сдържа да не ахне.
Щяха да се спуснат под земята.
За пореден път.
Рун заобиколи Джордан, стъпи пръв на стълбата и започна да се спуска бързо.
Войникът прибра детектора в джоба си и изчака Ерин да слезе. Явно искаше да бъде между нея и Распутин.
И тя нямаше абсолютно нищо против.
След като се увери, че фенерчето е все още в джоба ѝ, тя стъпи на стълбата. Студът се просмукваше от метала в пръстите и дланите ѝ, когато хвана скобите и започна най-дългото спускане през живота си.
Джордан я последва, като се държеше с една ръка. Това демонстрация на умения ли бе, или пазеше пострадалата си ръка? Раната му беше дълбока, но той не се оплакваше.
Распутин и паството му се спуснаха след него.
Ерин насочи вниманието си към дългия път надолу, като броеше скобите. Беше прехвърлила шейсет, когато кракът ѝ докосна ледения под.
Рун ѝ подаде ръка на последното стъпало. Тя не отказа. Пръстите ѝ вече бяха безчувствени. Пъхна ръце в джобовете си и се дръпна настрани, за да направи място на Джордан.
Джордан ѝ прати бърза усмивка, докато скачаше от стълбата.
— Когато всичко това приключи, предлагам да прекараме една седмица на някой слънчев плаж. На земята. Коктейлите са от мен.
Тя му се усмихна и сподави желанието да запуши носа си заради гадната миризма. Вонеше на човешки отпадъци.
Разговор на руски отгоре насочи вниманието им към Распутин, чиято фигура се очертаваше в светлия кръг. След монаха слизаха още десетина от подчинените му. После някой върна металния капак на мястото му и всичко потъна в мрак.
Половин секунда по-късно фенерчето на Джордан светна и Ерин последва примера му.
