— Започна да ми писва да ни карат насам-натам като добичета — отбеляза Джордан, когато го сръгаха да отиде по-близо до Ерин.
— Като крави — съгласи се Рун.
— Не ме сравнявай с крава — възрази войникът. –А с бик. Остави ми поне малко достойнство. Ако изобщо ми е останало.
Докато чакаха, Ерин скръсти ръце на гърдите си. Тя изглеждаше най-спокойна от тримата. Дали вярваше, че Григорий ще спази думата си и няма да им направят нищо? Определено не беше толкова наивна. Рун се опита да не обръща внимание на ударите на сърцето ѝ и да се заслуша към вратата, но Григорий и късният му посетител се бяха отдалечили.
— Мислиш ли, че знае къде се намира книгата? — попита тя, ясно показвайки колко малко доверие има на домакина им.
— Нямам представа. Но ако е в Русия, никога няма да я открием без неговата помощ.
— А след това? — намеси се Джордан. — Какво следва? Как ще постъпи той с теб, с нас? Предполагам, че няма да е забавно.
Рун мъничко се отпусна и изпита облекчение, че Джордан разбира що за стока е руснакът.
— Така е.
Гласът на Ерин си оставаше непоколебим.
— Мисля, че Распутин ще спази обещанието си. Но това може да бъде толкова повод за тревога, колкото и ако не го направи. Прилича ми на някой, който играе шах на много нива едновременно и през цялото време носи ухилена маска.
Рун кимна.
— Григорий държи на думата си, но трябва да слушаш внимателно всяко нещо, което излиза от устата му. Той не говори небрежно. И лоялността му е... сложна.
Джордан погледна към мълчаливото паство, което чакаше, застанало нащрек.
— Нещата щяха да са по-прости, ако църквата беше спазила своята дума. Трябвало е да помогнат по време на обсадата, особено щом са се появили стригои. Тогава може би Распутин нямаше да е наш враг.
Рун докосна изтърканите мъниста на броеницата си.
— Лично поставих този въпрос пред кардинал Бернар, казах му, че църквата не ни е спасила, за да бъдем неутрални пред лицето на злото, че Той ни е създал, за да се борим със злото винаги и във всичките му форми.
Рун не сподели, че е обмислял да дойде с Григорий в Санкт Петербург по време на войната. Смяташе, че неспособността му да убеди Бернар да помогне на обсадения град е един от най-големите му провали като сангвинист, може би от порядъка на онова, което бе причинил на Елизабет.
Един от последователите пристъпи напред. Беше Сергей, с твърди като стъкло очи.
— Значи признаваш, че е бил прав?
— Дори разваленият часовник показва вярно времето два пъти дневно. — Джордан скръсти ръце на гърдите си. — И
Последва мълчание.
Ерин се зае да разглежда подобните на скъпоценности мозайки, като спираше от време на време, за да ги докосне, сякаш по този начин щеше да ги разбере по-добре. Рун не можеше да ги гледа. Беше оскърбление за Бог подобни прекрасни произведения на религиозното изкуство да се намират в такова скверно свърталище.
Като всеки добър войник, Джордан се върна на масата, седна и отпусна глава върху нея — когато нямаш какво друго да правиш, най-добре е да подремнеш. Рун се възхити на практичността му, но самият той не можеше да бъде толкова спокоен. Отново насочи сетивата си навън, заслуша се в ритъма на вечерния град, в утихването на автомобилните двигатели, в приглушените стъпки, в минаващите гласове. И като фон на всичко това бе мекият шепот на падащия сняг.
После Рун чу стъпки и разтуптяно сърце да приближават към църквата. Останалите също се обърнаха, но последователите на Григорий като че ли вече бяха разпознали посетителя, защото не си направиха труда отново да сбутат Рун и другите на някое скрито място.
Сергей изчезна в преддверието и се върна с дребен мъж с мазна коса и остър нос. Непознатият донесе със себе си ледената миризма на сняг.
— Трудно се намира подобно нещо. — Мъжът подаде на Сергей запечатан пластмасов контейнер с размерите на кутия за обувки.
Сергей му връчи пачка банкноти и човекът ги преброи с пожълтели от никотина пръсти. После прибра парите, кимна и с бързи крадливи стъпки изчезна в нощта.
Сергей се обърна към Джордан.
— Сега е наш ред за подаръци, а?
Джордан взе контейнера, освободи малката закопчалка и вдигна капака. Подсвирна изумено, когато видя какво има вътре. Коледа май беше подранила.
— Какво е това? — Ерин докосна лакътя му. Той усети свежия аромат на шампоан от немския хотел и това му навя спомени за онази първа целувка. — Джордан?
Нужна му беше допълнителна секунда, за да дойде на себе си.
— Онова, за което помолих по-рано. — Той наклони кутията, за да покаже синьо електронно устройство, положено във възглавница от сива пяна. Към устройството вървяха батерии, ремъци за носене, наръчници и инструменти за вземане на проби. — Преносим детектор за експлозиви.
— Прилича ми на много голямо дистанционно. — Ерин докосна с пръст синия уред. — На което му липсват копчета.
