— Обсадата се проточи, гладът стана по-свиреп и телата биваха докарвани с дървени каруци, теглени от хора. Конете вече бяха изядени. Мъртвите пристигаха така, както са се родили — съвсем голи. Всяко парче плат се използваше да топли живите. — Гласът на Распутин премина в дрезгав шепот. — Живеех в криптата. Никой не помисляше да проверява мъртвите. Бяха твърде много. Нощем излизах и ги броях. Знаете ли колко деца умряха по време на обсадата? Не само от студа, макар че той беше ужасен и взе своето. Не само от глад, макар че и той докара мнозина до смърт. Не дори от нацистите и смъртта, която изсипваха от небето и земята от всички страни. Не, не дори от тях.
Гърлото на Ерин се стегна.
— Стригои ли?
— Налетяха като скакалци, поглъщаха слабите и моряха от глад душите, сгушени тук. Успях да се измъкна и да отида до Рим, за да моля за помощ. — Распутин се обърна към Рун, който сведе поглед. — Църквата беше неутрална във войната, но сангвинистите никога не бяха спирали своята война срещу стригоите. Дотогава.
Ерин обви ръце около тялото си. Стригоите са намерили лесна плячка в обсадения град.
— И така се върнах от Рим сам. Пробих си път през войските, докато не се върнах в костницата, в която се беше превърнал любимият ми град. И когато попадах на умиращи деца, аз ги спасявах, привличах ги на своя страна. Със собствената си кръв създадох армия, която да защитава моя народ от проклятието.
Распутин посочи към подчинените си наблизо.
— Виждате пред себе си само малка част от изгубените деца на Ленинград. Ангели, които не умряха в нечистотия.
Те запристъпваха от крак на крак, бледи очи се насочиха към него, сякаш го боготворяха.
— Знаете ли колко души умряха тук, докторе?
Ерин поклати глава.
— Два милиона. Два милиона души в град, който някога бе дом на три и половина милиона.
Ерин никога не се бе сблъсквала с човек, който е виждал онова страдание и е броил мъртвите руснаци.
— Съжалявам.
— Не можех да стоя настрана. — Распутин сви мощните си ръце в юмруци. — И заради това бях прокуден. Участ, по-сурова и от отлъчването. Защото спасявах деца. Кажете ми, докторе, вие какво бихте направили на мое място?
— Не си ги спасил — намеси се Рун. — А си ги превърнал в чудовища. По-добре е било да ги оставиш да идат при Бог.
Распутин не му обърна внимание, дълбоките му сини очи не се откъсваха от Ерин.
— Можете ли да погледнете в очите на умиращо дете и да слушате как ударите на сърцето му отслабват, докато не замрат? Защо Бог ми е дал тези сили, ако не да ги използвам за спасяването на невинните?
Ерин си спомни как сърцето на сестричката ѝ постепенно замря и спря. Как беше умолявала баща си да им позволи да идат в болницата, как се беше молила на Бог да я спаси. Но баща ѝ и Бог избраха да оставят невинното новородено да умре. Чувството за вина, че не е успяла да спаси сестра си, я преследваше през целия ѝ живот.
Тя пъхна ръка в джоба си и докосна парчето от одеялцето. Ами ако беше имала куража на Распутин? Ами ако беше използвала гнева си да се опълчи на баща си, да отхвърли неговото тълкуване на Божията воля? Сестра ѝ може би щеше все още да е жива. Можеше ли да обвинява Распутин, че е направил нещо, което тя самата бе искала да направи?
— Покварил си ги. — Рун докосна ръкава на Ерин, сякаш усетил мъката ѝ. Погледът на Распутин проследи движението на ръката му. — Не си спасил тези деца. Попречил си им да намерят вечен мир при Бога.
— Сигурен ли си в това, приятелю? — попита Распутин. Той обърна гръб на параклиса и застана пред Рун. -Ти намери ли някакъв покой в службата ти на църквата? Когато застанеш пред Бог, кой ще има по-чиста душа? Онзи, който е спасил деца, или онзи, който е създал чудовище от жената, която е обичал?
Очите на Распутин се спряха върху Ерин.
Тя потръпна от предупреждението в мрачния му поглед.
Бяха прекъснати, преди Рун да успее да отговори на презрителните думи на Григорий. Всички — с изключение на Ерин и Джордан — се обърнаха към входа на църквата. Сетивата на Рун отново бяха атакувани от отразената трептяща светлина от милиони плочки, мрамор и позлатени повърхности.
През всичко това той чу удари на сърце, които приближаваха външната врата. Ритъмът му се струваше познат („Защо?“), но покрай пулсиращия живот на Ерин и Джордан и претоварените си сетива не можеше да определи какво го кара да настръхне.
На вратата се почука.
Ерин и Джордан също се обърнаха, когато чуха силните, настоятелни удари по дървото.
Григорий вдигна ръка.
— А, май трябва да посрещна и други посетители. Моля да ме извините.
Мрачните му последователи наобиколиха Рун и спътниците му и ги подкараха към апсидата.
Рун продължи да се взира във вратата, насочил сетивата си към мистериозния посетител, но междувременно миризмата на кръв и изгорена плът, лъхаща от последователите на Григорий, погълна и него. Обезкуражен, той пое дълбоко дъх и мълчаливо се помоли за търпение в несгодите. Молитвата не го успокои.
Григорий им махна безочливо с ръка и изчезна в преддверието и навън в студената вечер.
