Следващата стая, също като първата, беше претъпкана до тавана с миш-маш от безполезни и безценни предмети, но тук поне имаше някаква обща тема — бойна или военна. Ерин впери поглед в пищните стари руски знамена, купчините каски, щикове, наредени като дърва, и нещо като гигантска перка, минаваща през помещението.
Това място беше огромно. Можеха да претърсват цял живот само една стая, без да открият нещо дребно като една книга.
И точно тогава детекторът на Джордан изписука.
Джордан нададе ликуващ вик. „Сега можем да се захванем за работа — помисли си. — И да се надяваме, че скоро ще се разкараме от това място.“
— Книгата тук ли е? — Ерин забърза към него и надникна над рамото му. Дъхът ѝ погали врата му.
Побърза да се дръпне.
— Може би. Не знам. Но поне имаме положително отчитане. Наблизо има нещо с химическа сигнатура, еквивалентна на осемстотин и осем нобела. Точно това засякох върху онова парче в джоба ти.
Той завъртя детектора от една страна на друга, като едва не се блъсна в нея. Устройството го поведе към някакъв опърпан гоблен. Джордан го вдигна и той се разпадна в ръцете му, разкъса се с тиха въздишка.
Този път Ерин не го сгълча. Не се откъсваше от него.
Джордан мина покрай гоблена и навлезе по-навътре в стаята, следвайки сигналите на детектора. Устройството го водеше към гигантската перка, поставена върху дървен сандък в центъра на помещението.
— Мисля, че това е от МИГ-3 — каза Джордан и погали гладкия метал. — Били са изработени само няколко хиляди машини, но размазвали всичко във въздушните боеве на Източния фронт.
— Перката ли активира детектора? — попита Ерин.
— Неее... — Джордан бавно клекна и насочи устройството напред. — Онова, което задейства детектора, се намира
— Ние ще махнем перката — предложи Рун и кимна на Распутин.
Джордан ги погледна през рамо. При нормални обстоятелства бяха нужни усилията на шест или седем мъже, за да се повдигне стоманеното чудовище. Но пък в тези двамата нямаше нищо нормално.
Рун и Распутин застанаха от двете страни на гигантската перка и нагласиха рамене под стоманата. По мълчалив сигнал и двамата се изправиха, повдигайки масивната част. Изстена метал. По напрегнатите им лица си личеше, че тежестта е доста голяма дори за тях.
Джордан се пъхна отдолу, като се надяваше, че двамата няма да изпуснат перката върху главата му. Стигна до освободения сандък и се загледа в пълната със слама вътрешност. Сърцето заблъска в гърлото му.
„Ох, Господи...“
— Има ли нещо? — попита Ерин.
От двете му страни Рун и Распутин се огъваха под тежестта на стоманата. Перката започна да потръпва на отслабващите им рамене.
— На място! — извика Джордан. — Никой да не мърда!
Рун долови паниката на войника колкото в гласа, толкова и в сърцето му. Замръзна, Распутин също. За миг страхът премина през него с остри като бръснач криле, които разрязаха решимостта му — да не би перката да е смазала книгата?
— Какво има? — притесни се Ерин. — Да ти помогна ли?
— Не! — От Джордан лъхна солена миризма на страх. — Стойте на място. Отнася се за всички. В противен случай с нас е свършено.
Войникът запълзя назад от стената. Сърцето му препускаше диво.
Рун чакаше, а перката натежаваше все повече и повече.
Григорий му се ухили дяволито.
— Ето че пак сме един до друг, на крачка от смъртта, приятелю мой. Също като в доброто старо време.
Джордан бавно се изправи.
— Не можете да върнете перката на мястото ѝ. В сандъка има невзривени боеприпаси. Детекторът си свърши работата. Но за съжаление намери не книга, а бомба.
— Сигурен ли си, че е бомба? — попита Ерин.
— Съветски противотанков снаряд. Да, сигурен съм.
Както винаги, Ерин започна да спори.
— Може пък книгата да е под нея...
— Дори и да е, нямам намерение да я вадя. — Джордан посочи към коридора. — Съжалявам, момчета, но май ще трябва да отнесете това в другия край на помещението. И съвсем малка тежест да натисне гранатата, всички си заминаваме.
— Чу ли това, Рун? Трябва да внимаваме. — Григорий се разсмя безгрижно.
Смехът му върна Рун десетилетия назад. Григорий беше най-безразсъдният от тримата и изобщо не му пукаше, че нещата може да завършат зле — както за него, така и за останалите. Безгрижната му храброст беше спасявала неведнъж живота на Рун, но го беше излагала също и на опасност.
— Не е ли по-добре вие двамата да се махнете, преди да се опитаме да преместим перката? — попита Рун.
— Няма смисъл — отвърна Джордан. — Ако онова чудо избухне, ще отнесе сградата и половината квартал.
Сърцето на Ерин заби по-бързо.
— В такъв случай предлагам всеки да намери мир с Бога. — Устните на Григорий се извиха в познатата полуусмивка. — На три, Рун?
Двамата вдигнаха перката по-високо и пристъпиха към дъното на стаята. Джордан и Ерин минаха под нея и се заеха да разчистват пътя пред тях.
След като се отдалечиха достатъчно, Джордан им даде знак да сложат перката върху купчина сандъци.
— Ами ако в тях също има бомби? — попита Рун, който се беше задъхал от тежестта.
Джордан изруга, а Ерин стана бяла като платно.
