Направи знак на подчинените на Распутин да се дръпнат и разстла покривката на пода. Те я наобиколиха, без да свалят поглед от нея. Ерин престана да им обръща внимание и вдигна един фрагмент. Докато нареждаше парчетата едно по едно, съсредоточена изцяло върху задачата си, щумът, вдиган от Джордан и двамата свещеници, тършуващи в съседната стая, заглъхна.
Целият свят се съсредоточи върху загадката.
По някое време нечия ръка докосна рамото ѝ и я стресна.
— Не намерихме нищо повече — каза Джордан. — Готови сме да продължим със следващата стая.
— Трябва ми още минутка.
Джордан приклекна до нея.
— Какво имаме тук?
Голите крушки по тавана осветяваха фрагментите. Ерин ги беше подредила в квадрат със страна около трийсет сантиметра. Напаснати, те разкриваха релефно изображение и арамейски букви.
Лявата страна на барелефа показваше нещо като скелет с буквата алфа отгоре. Отдясно имаше профил на жив мъж с буквата омега над главата. Двете фигури бяха прегърнати, а около врата на мъжа беше преметнато плетено въже, което стигаше до долната част на гръбначния стълб на скелета и ги свързваше.
— Какво означава това? — попита Джордан.
Ерин изсумтя обезсърчено.
— Нямам представа.
Джордан проследи изображението с пръст.
— Виждал съм този скелет — остро каза той.
— Какво? Къде? — Ерин прехвърли наум местата, на които бяха заедно — гробницата в Масада, бункера и руската църква.
— Насам! — Джордан скочи, сякаш бе на пружини и спринтира обратно в стаята, от която току-що беше излязъл, като едва не събори Распутин.
Ерин се втурна след него, повличайки след себе си свещениците.
— Ама че пъргава двойка — отбеляза Распутин зад нея. — Каква гореща кръв само.
Ерин се надяваше кръвта ѝ да си остане там, където ѝ е мястото.
Джордан се върна при кошницата и вдигна странния оловен блок. Повърхността му бе покрита с черни петна от взрива. Той потърка изгорената част с кожения си ръкав.
— Виж!
Ерин погледна над рамото му и едва сега забеляза смътното изображение отдолу.
Джордан наплюнчи пръстите си и изтри едно кръгче сажди.
От оловната повърхност им се ухили череп. Гръбнакът продължаваше под ъгъл надолу.
Изображението отговаряше на онова върху фрагментите. Ерин предположи, че кашата от вар и пепел е била изсипана върху оловото и е засъхнала като глина, създавайки отпечатък на украсата върху блокчето.
Джордан впери поглед в нея, положил ръка върху металната повърхност.
— Да не би това да е друга кутия? Първо от бетон, а после от олово. Възможно ли е евангелието да е вътре?
Рун чу думите на Джордан. Искаше му се да не вярва. Изглеждаше невъзможно. Той нерешително посегна към блока и си даде сметка, че постъпва също като Ерин — имаше нуждата да докосне, за да се убеди, че е истинско.
„Нима вътре наистина се намира Евангелието от Христос?“
След толкова векове издирване беше решил, че никога няма да го намери, беше приел, че грехът му с Елизабет го е направил недостоен за откритието.
Джордан предаде тежкия оловен блок в протегнатите ръце на Ерин. Тя избърса още сажди с някаква мръсна покривка.
— Не виждам никакви процепи. — Ерин го претегли в ръце. — Струва ми се плътен. Прилича повече на скулптура, отколкото на кутия.
Рун копнееше да вземе метала от нея и да провери истината за себе си, но се сдържа.
— Обзалагам се, немците са вярвали, че вътре има нещо. — Джордан почука следите от изгоряло. — Май са се опитвали неведнъж да го взривят. Затова показателите на детектора бяха толкова високи.
Григорий избута Рун, за да може също да огледа предмета. Ако книгата наистина бе все още затворена вътре, оловният блок не биваше да попада в ръцете на Распутин. Рун застана между него и Ерин.
— Не се бой, Рун — подхвърли Григорий. — Не си правя илюзии, че съм част от пророчеството.
Едва сега Рун си спомни за пророчеството. Никога не беше вярвал истински в него, особено след Елизабет. А ето че сега...
— Докоснете го и тримата — предложи Григорий. — Вижте дали няма да се отвори.
— Възможно ли е да е толкова просто? — Джордан постави длан върху блока.
Ерин положи по-малката си ръка до неговата.
Рун се поколеба. Не му се искаше да прави това пред Григорий.
Сякаш прочел мислите му, Распутин даде знак. Мрачните му последователи влязоха в стаята. Заплахата им беше съвсем осезаема.
Рун постави ръка до ръцете на Джордан и Ерин.
Ерин не смееше да помръдне.
Студената ръка на Рун смразяваше нейната от едната страна; топлината на Джордан къпеше другата. Не можеше да повярва, че именно тя, посветила живота си на науката, е поставила длан върху някакъв оловен блок и очаква чудо. Какво бе станало с нея през изминалия ден и половина? Ако Джордан и Рун не бяха до нея, щеше да махне ръката си от метала и да я пъхне в джоба си.
Но те бяха тук, така че тя остана на мястото си и се опита да убеди самата себе си, че просто им угажда, макар да знаеше, че не е така.
Чакаше, а в дланта ѝ се просмукваше студ. Металът бе мъртъв, досущ като труп. Ирационалнага мисъл не напускаше ума ѝ. Книгата беше мъртва и нямаше да се върне към живот на руска земя.
