— Дори не си помисляй да ме лъжеш. Не съм глупачка. Не вярвам в предсказания. Така че не си въобразявай, че животът ти има някаква стойност за мен заради някаква си поема отпреди хиляда години.
Жената се мъчеше да запази равновесие на заледения калдъръм. Батори дръпна ремъка и я принуди да се изправи на пръсти. Ако археоложката се подхлъзнеше, нашийникът щеше да я удуши.
Батори огледа пустата улица. Нямаше жива душа. Распутин обаче щеше да разбере. Докато се намираше на руска земя, Батори не беше в безопасност от него.
Отпусна ремъка, отвори вратата на джипа и натика археоложката на задната седалка. Магор скочи след нея и набута муцуна в гърлото ѝ. Лигавият му език облиза кръвта, стичаща се под шиповете на нашийника.
Археоложката сподави писъка си. Храбра е, помисли си Батори, но това също си имаше граници.
— Леко, Магор. Щом кардиналът вярва, че тя е специална, може да ни бъде полезна като пионка в предстоящата игра.
Жената извърна лице от вълка. Гласът ѝ бе напрегнат и задавен.
— Не мисля, че кардинала го е грижа за мен.
— В такъв случай не го познаваш добре. — Батори се усмихна. — Така или иначе, не забравяй, че пророчеството не споменава в какво състояние трябва да си при отварянето на книгата.
Прочете разбирането и страха в очите на археоложката.
Умна е.
Може би наистина бе Жената на познанието.
— Може би ще си ни нужна жива — жестоко призна Батори. — Но дали това означава невредима?
Тя поклати глава и се усмихна.
Не.
Застанал в тунела до решетката, Рун гледаше Урса, а Урса гледаше Рун. В червените ѝ очи проблесна стара злоба. Омразата ѝ към него не бе намаляла през изминалото столетие. От муцуната ѝ течаха лиги, невъзможно дългият ѝ език облиза устни, черни като гума.
Рун подозираше, че тя си спомня какъв е вкусът му. Кракът му туптеше и заплашваше да се прегъне. Крайникът му също помнеше.
Григорий сви пръсти около клона на железен дъб, изваян в решетката.
— Ако Бог те обича, Рун, Той ще ти помогне да се спасиш от мечката. Нали помниш историята на Даниил и лъвовете? Може би вярата ти ще затвори устата ѝ.
Рун не мислеше, че това ще е толкова просто.
Огледа плочките, които покриваха помещението там, където се срещаха тунелите, но не откри никакъв изход. Насочи вниманието си към желязната решетка.
Отключена, тя се отваряше по средата, подобно на френска врата. Два дебели железни пръта, по един от всяка страна, бяха забити в бетона и закрепени за пода и тавана. Пролуката около вратата бе не повече от два сантиметра, отворите между дървесните мотиви, виещи се през прътите, също не бяха големи.
Попаднеше ли вътре, Рун нямаше къде да избяга.
Джордан постави топлата си ръка върху рамото му. Рун срещна въпросителния му поглед. Сините очи на войника се стрелнаха скришом към Григорий и неговите стригои. Повече от ясно бе, че пита дали да не се нахвърлят върху тях тук и да загинат в бой, преди Рун да бъде хвърлен на чудовището.
Изпита привързаност към мъжа. Джордан си оставаше докрай истински Воин на Човека.
— Благодаря — прошепна Рун. — Но не.
Джордан отстъпи назад. В очите му се четеше страх, но не толкова за самия него, колкото за Рун.
Неспособен да понесе човечността му, Рун се извърна.
— Готов съм, Григорий.
Слугите сграбчиха ръцете на Джордан; други държаха Рун на място, докато Григорий отключваше тежкия стоманен катинар и отваряше.
Рун беше изблъскан грубо през портата в клетката.
Главата на Урса се завъртя към него.
— Да, любов моя — извика Григорий. — Играй си с него колкото си искаш.
Приклекнал и на подобаващо разстояние, Рун заобиколи чудовището. Помещението беше голямо, около петнайсет на петнайсет метра. Трябваше да използва мъдро това пространство. Раменете на създанието докосваха тавана. Рун не можеше да скочи отгоре му.
Някаква клонка изпука под стъпалото му, освобождавайки остра миризма на бор, единствения нормален аромат в залата. Рун го пое с пълни гърди.
И тогава Урса се хвърли напред.
Гигантската ѝ лапа замахна със свръхестествена скорост.
Рун очакваше атаката. Навремето Урса винаги замахваше с лявата си лапа. Рун се метна под ноктите и се претърколи, озовавайки се в центъра на помещението.
Проблясване привлече вниманието. Затича се напред и грабна предмета от земята. Манерка. И друг сангвинист е бил принесен в жертва на това място. Огледа се и откри още доказателства — кръст, сребърна броеница, парче от черно расо.
— Дано Бог се смили над душата ти, Григорий — на висок глас рече Рун.
— Бог е забравил отдавна душата ми. — Григорий разтърси решетката. — Както и твоята.
Урса се обърна към Рун.
Той бързо огледа залата. Ако убитият сангвинист е бил въоръжен, може би оръжията му още бяха някъде тук. Ако можеше...
Урса отново се хвърли към него.
Рун не помръдна.
Земята се тресеше под лапите ѝ. Рун чу как старото ѝ сърце се ускорява от възбуда и отново затуптява.
