Порови в джобовете на палтото си. Разбира се, бяха ѝ отнели фенерчето, но откри парчето от одеялцето н джоба на панталона си. Бяха ѝ оставили поне това.
Застана на четири крака и започна да опипва пред себе си на все по-големи и по-големи дъги, като вдига ше дебелия килим прах, от който очите ѝ се насълзиха и кихна няколко пъти. Когато разтърка прахта между пръстите си, остана с впечатление, че е от трески и ситно натрошен камък.
Продължи да опипва и пръстите ѝ докоснаха някакъв заоблен предмет. Вдигна го и го сложи в скута си. Кост. Пръстите ѝ описваха онова, което очите не можеха да видят. Череп. Ерин преглътна, но въпреки това проучи слепешком повърхностите — издължен нос, малка мозъчна кутия, дълги криви резци.
Не беше човешки. Не беше дори на стригой.
А на голяма котка. Може би лъв.
Седна и се замисли за значението на откритието си. Би трябвало да се намира в някакъв римски цирк, арена, на която гладиатори и роби са се биели помежду си и с диви зверове. Но звярът, на който е принадлежал този череп, е бил заровен с остатъците от спектакъла, в който е изгубил живота си.
Съчета тази информация с познанията си за пътя, по който бе минала през града.
Към Ватикана.
Знаеше само за един огромен цирк в този район. Самият Ватикан беше построен върху половината от онова пропито с кръв място.
Циркът на Нерон.
Преди почти две хиляди години Нерон довършил цирка, започнат от Калигула. Построил огромни трибуни за зрителите, събиращи се да гледат пълните с насилие игри. Отначало жертвал пред ликуващата тълпа лъвове и мечки. Но избиването на животни не било достатъчно за древните римляни, така че императорът продължил с гладиатори.
И накрая с християни.
Кръвта на християнските мъченици напоила пръстта на арената. Те не били просто разкъсвани от животни и гладиатори. Мнозина бивали разпъвани. Самият св. Петър бил закован с главата надолу за кръст, недалеч от обелиска в центъра на арената.
Циркът бил прочут също и с огромната си мрежа подземни тунели, използвани за придвижване на затворници, животни и гладиатори. Строителите използвали дори примитивни асансьори, за да доставят дивите зверове направо на арената.
Ерин впери поглед нагоре и си представи как базиликата „Св. Петър“ е издигната частично върху това прокълнато място. По време на специализацията си в Рим беше чела един труд, написан преди век — „Езически и християнски Рим“ на Рудолфо Ланчани. В него имаше схема как се припокриват двете постройки — циркът с формата на подкова отдолу и кръстовидната базилика отгоре.
Чертежът засия в ума ѝ.
Ако можеше да се освободи от килията си, да се изкачи горе и да излезе навън, щеше да се озове редом с базиликата „Св. Петър“.
На една крачка от помощта.
С подновена решимост продължи да изучава помещението, в което се намираше. Беше с размери около два и половина на три метра, с нова метална решетка. Не успя да открие никакво слабо място.
Трябваше ѝ помощ. Пред мисления ѝ поглед изникнаха две лица — едното толкова бледо, колкото тъмни бяха очите му, в които винаги се четеше благороден устрем; а другото ухилено, със зачервени бузи и смеещи се очи с цвета на небето.
Какво ли се бе случило с Рун и Джордан през изминалото време?
Прогони тази мисъл.
Не биваше да се връща към нея в тъмното.
Измина сякаш цяла вечност, преди Ерин да забележи приближаваща светлина. Тя притисна лице към решетката. Четири фигури и нещо като огромно куче идваха към нея по каменен тунел. Едната фигура държеше фенер. Кучето вървеше до дългокоса жена.
„Батори и вълкът ѝ.“
Зад тях две високи фигури, приличащи си като братя, мъкнеха трети човек, преметнали ръцете му през раменете си. При тази гледка гърлото ѝ се стегна. Джордан ли беше това? Или Рун?
Без да каже нито дума, Батори отключи вратата на килията ѝ и я отвори.
Ерин се напрегна. Искаше да побегне навън, но нямаше как да направи и две крачки в тунела.
Вълкът влезе в килията.
Батори и двамата мъже го последваха. Заедно с тях дойде студен полъх. Двамата братя бяха стригои.
Те хвърлиха мъжа в краката ѝ. Той изстена и се обърна. Лицето му бе цялото в синини, очите бяха подути и почти затворени, по ръкавите и крачолите му имаше засъхнала кръв.
— Професор Грейнджър? — изхриптя познат глас с тексаски акцент.
Ерин коленичи до него и хвана ръката му.
— Нейт? Добре ли си... защо си тук?
Знаеше отговора и на двата въпроса и се отчая, когато осъзна резултатите от собственото си късогледство. Изобщо не се беше замислила, че Белиал ще посегне на невинните ѝ студенти. Какво всъщност знаеха те? И тогава всичко застана на мястото си. Беше изпратила снимките на гробницата и на нацисткия медальон. Нищо чудно, че Батори се беше досетила да проследи екипа им до Германия.
„Какво направих?“
Не знаеше отговора на този въпрос, нито на другия.
— Ейми? — прошепна тя.
Нейт погледна нагоре към нея и очите му се напълниха със сълзи.
— Аз... не бях там, за да я защитя.
Ерин се олюля, сякаш беше получила удар в лицето. От гърдите на Нейт се изтръгна ридание.
— Вината не е твоя, Нейт.
Вината бе нейна. Студентите бяха нейна грижа.
— Не знам защо съм тук — дрезгаво рече Нейт.
