Распутин отстъпи от решетката с опулени сини очи.
— Бог наистина те обича, Рун. Ти наистина си Неговият избраник.
Рун клекна и взе от земята броеница, сребърен кръст и манерка. Джордан бе готов да се обзаложи, че са принадлежали на друг сангвинист, който не е извадил такъв късмет с мечката.
Распутин отключи клетката.
Омразата на Рун гореше така осезаемо, че монахът отстъпи крачка назад. Слугите му се дръпнаха като листа, подгонени от свиреп вятър.
— Къде Батори отведе Ерин? — попита Рун, процеждайки всяка дум.
Гласът на Распутин трепна.
— В Рим.
Рун го изгледа свирепо, като се опитваше да прецени дали му казва истината.
— Приключихме ли с твоите предизвикателства към Бог, Григорий?
Распутин наклони глава настрани.
— Защо така ме гълчиш, Рун? Твоят скъп Бернар се опитваше да наложи пророчеството. Натика те навремето при Елизабет, неговата нарочена Жена на познанието... и съпруга ѝ, онзи могъщ Воин. И виж какво излезе в крайна сметка. — Той вдигна ръце, молейки за прошка. — Аз просто исках да изпитам пророчеството. Ако наистина си предреченият, Бог щеше да те спаси от мечката.
— И ето ме сега пред теб — каза Рун. — Но твоето изпитание не е приключило, нали? Точно затова позволи на Батори да отведе Ерин. Раздели триото, за да провериш дали ще се намерим отново, за да изпълним дълга си. С това продължаваш да предизвикваш Бог, както навремето предизвика църквата.
Распутин поклати глава.
— Ни най-малко. Предизвиквам единствено теб, приятелю. Онзи, когото църквата обича толкова, колкото мрази мен.
Распутин се завъртя кръгом и с властен жест заповяда на слугите си да се дръпнат и да им направят път.
Джордан изчака Рун да стигне до него. Двамата заедно минаха през мрачното множество. Раните от ухапвания на Джордан пулсираха с всяка крачка. Косъмчетата на тила му настръхнаха. Той се напрегна в очакване на атака отзад, последно предателство от страна на Распутин.
Никой не ги докосна.
— Намери жената, Рун — извика Распутин след тях. — Докажи, че църквата се е доверила на правилните окървавени ръце.
Рун продължи да върви по тунела към църквата „Спасител на пролятата кръв“, без да забелязва, че собствената му кръв капеше върху замръзналата земя.
Ерин се замята, преследвана от кошмари. Съпротивляваше се на мрака около нея, но той не отстъпваше. Едва тогава споменът за отчаяното ѝ положение се върна и я изпълни с леден ужас, който само засили събуждащата се паника. Отвори още по-широко очи, но това не помогна. Мястото, където я бяха затворили, беше толкова тъмно, та нямаше значение дали държи клепачите си вдигнати или спуснати.
Докосна с длани бузите си. Беше изненадана, че е успяла да заспи. Но изтощението и пълната липса на дразнители за сетивата ѝ явно си бяха казали думата.
„Колко време съм спала?“
Помнеше нощния полет от Санкт Петербург с частен самолет. През цялото време я държаха с качулка на главата, но беше подслушала разговора им и знаеше, че летят за Рим. Пътят продължи около четири часа. След като кацнаха, последва още един час пътуване, преди да стигнат града по зазоряване. Ерин чуваше звука на клаксоните, виковете и проклятията на италиански, надуши Тибър, когато го пресичаха по един от главните мостове.
Ако не грешеше, движеха се в посока към Ватикана.
Какво беше намислила Батори?
„Какво иска тя от мен?“
Джипът, който ги взе от частното летище, най-сетне спря и Ерин беше измъкната в студената утрин, все още с качулка на главата. Успя да види под долния край на качулката, че слънцето все още не е изгряло.
После отново се озоваха под земята и минаваха по стълбища, тунели и шахти със скоби, по които се слизаше особено трудно със завързани очи. Сигурно цял час вървяха из подземния Рим. Ерин познаваше достатъчно града, за да знае, че голяма част от този древен свят все още съществува под повърхността в поредици от свързани помежду си катакомби, изби, гробници и тайни църкви.
Но къде се беше оказала накрая?
Бяха я бутнали в тази тъмна килия, без да свалят окървавения нашийник. Беше седяла десетина минути, опряла гръб в стената, обгърнала с ръце коленете си, без да чува нищо, преди да свали качулката и да открие, че нашийникът е отключен. Свали го и с радост го захвърли настрани. И явно малко след това беше заспала.
Сега тя вдигна ръка и опипа пръстена от засъхнала кръв по шията си.
Открай време имаше добър вътрешен часовник и предположи, че в света отгоре е ранен следобед.
Напрегна слух и долови звука на бавно капеща вода Ехото подсказваше, че помещението извън килията е голямо. Въздухът беше застоял, миришеше на плесен. Прокара длан по пода. Беше от камък. Пръстите ѝ напипаха следи от длето.
Гробница?
