— В такъв случай може църквата да ги е цензурирала. Да е заличила всяко споменаване. — Той я погледна. — Знаем колко добра е църквата в пазенето на тайни.
В това определено имаше логика.
„При липса на споменавания и намеци за съществуването ѝ, никой не би тръгнал да търси подобна книга.“
Ерин хвърли изненадан поглед към Джордан. Дори когато преливаше от емоции, умът му оставаше остър.
— Което поражда друг въпрос — продължи той. — Ако бях на мястото на църквата и притежавах древен документ, написан от Исус Христос, щях да го размахам на всички да го видят. Тогава защо свети Петър го е погребал тук? Какво е криел той?
„Освен съществуването на стригои ли?“ — Ерин не си направи труда да зададе въпроса на глас. Той бе само един сред многото други.
Джордан се обърна към свещеника. Хвана заплашително ножа.
— Има един човек, който знае отговорите.
Рун рязко се надигна до седнало положение. Погледът му се спря върху тях двамата.
„Дали ни е подслушал?“
Свещеникът се обърна и се загледа напрегнато в мрака. Ноздрите му се разшириха, сякаш душеше въздуха.
Отново заговори с онова смразяващо спокойствие.
— Наблизо има нещо. Нещо ужасно.
Сърцето на Ерин подскочи в гърлото ѝ и я задави.
Джордан изрази на глас ужаса ѝ.
— Още стригои ли?
— Има и по-лоши неща от стригои.
Рун протегна ръка към войника.
— Дай ми ножа.
Без никакво колебание Джордан го постави в отворената му длан. Рун уви остатъците от разкъсаното расо около себе си. Знаеше, че ще се нуждае и от най-малката защита.
— Какво идва? — Войникът извади пистолета си. Рун с уважение забеляза, че мъжът е имал предвидливостта да прибере допълнителните пълнители от мъртвите си другари в гробницата.
Това щеше да помогне, макар не много.
Парлива миризма нахлу сред аромата на изстиващ пясък и пустинни цветя и Рун тръсна глава, за да я проясни. Прошепна бърза молитва.
— Рун? — Жената сбърчи чело.
— Това е бласфемари — рече той.
Войникът провери оръжието си.
— Това пък какво е, по дяволите?
Рун избърса острието в мръсните си панталони.
— Нечист звяр. Създание, чиято сила и сетива са подсилени от опетнената кръв на стригой.
Войникът вдигна оръжието си.
— Какъв нечист звяр по-точно?
В отговор воят разцепи мрака и отекна от всички страни. Последва го трясък и топуркане на бягащи животни. Нищо не искаше да е в близост до създанието, издало този звук.
Рун назова името му.
— Адски вълк. — Той посочи с ножа към група камъни и им предложи нищожен шанс за оцеляване. — Скрийте се.
Мъжът рязко се обърна. Беше достатъчно умел воин, за да знае кога да се подчини. Сграбчи жената за ръка и спринтира с нея към оскъдното прикритие.
Рун насочи цялото си внимание към мрака. Воят означаваше, че звярът знае, че е открит. И сега се опитваше да ги изнерви.
И Рун не можеше да каже дали се е провалил или не.
Пръстите му се свиха около студения нож в опит да блокират оглушителното туптене на сърцето на вълка. Беше твърде силно, за да определи точно мястото му, така че се стремеше да не допусне да го погълне целия, да го блокира, за да може да долавя и други звуци.
Усети създанието — помръдване в сенките, което ги обикаляше.
„Но къде?...“
Приглушено тупване върху пясъка зад него.
Невъзможно бе да се обърне навреме.
Звярът съблече нощта, сякаш захвърляше наметало. Козината му бе черна като петрол. Хвърли се напред. Рун се сниши и се извъртя настрани.
Мощните челюсти щракнаха, но захапаха само плат. Вълкът се впи в края на разкъсаното расо и продължи напред. Рун изгуби равновесие, но платът се раздра и той се освободи.
Претърколи се, острите камъни и тръни издраха голия му гръб. Използва инерцията и се надигна в приклекнало положение, най-сетне с лице срещу противника.
Адският вълк се завъртя, пръскайки пяна от устата си. Устните му се дръпнаха назад, оголвайки жълти зъби. Беше масивен, колкото мечките, които бродеха из румънските планини от детството му. Червено-златистите очи на звяра светеха с пагубна злоба, която нямаше място под слънцето.
Дългите уши се свиха назад и от гърдите му се изтръгна ниско ръмжене. Криви нокти, достатъчно дълги, за да се забият в сърцето на човек, застъргаха пясъка. Бедрени мускули се стегнаха на твърди като желязо въжета.
Рун чакаше. Преди много време, когато бе нов в кръста, подобен звяр едва не сложи край на живота му — а тогава той не беше сам. Имаше двама други до него. Адските вълци бяха почти неуязвими — с гъвкав ум и мускули, с кожа като ризница и скорост, която ги правеше повече сянка, отколкото проблясък.
Малко остриета можеха да ги наранят. А Рун беше изгубил своето.
Сви празните си пръсти. С периферното си зрение зърна сребрист проблясък в пясъка, където беше изпуснал ножа при нападението. Не можеше да го вземе навреме.
Вълкът сякаш разбра това и устните му се дръпнаха още по-назад в свирепа усмивка.
И в следващия миг се понесе към него.
Рун направи лъжливо движение надясно, но алените очи не го изпускаха нито за миг. Вълкът нямаше да бъде измамен отново. Скочи право към него.
