Усети как звярът в него запя. Воят напираше да се изтръгне на свобода. Оплискан с кръв, Рун се мъчеше с все сили да задържи звяра и полагаше също такива усилия да не избяга в пустинята, за да скрие срама си. Вместо това той просто вдигна ръце на нивото на раменете си. Трябваше да видят, че е невъоръжен — също както трябваше да видят истината.
Зашеметена, жената овладя първоначалния си ужас.
— Рун, ти също си стригой.
— В никакъв случай. Аз съм сангвинист. А не стригой.
Войникът се изсмя презрително, но оръжието му не трепна.
— Оттук не виждам никаква разлика.
Рун знаеше, че трябва да се унизи още повече, за да разберат. Мразеше самата мисъл за това, но не виждаше как иначе двамата щяха да излязат живи от пустинята.
— Моля ви, дайте ми виното — помоли.
Пръстите му трепереха от копнеж, докато протягаше ръка към наполовина заровената в пясъка манерка.
Жената се наведе да я вземе.
— Хвърли му я — нареди войникът. — Не го доближавай.
Тя се подчини с широко отворени кехлибарени очи.
Манерката падна на пясъка на една ръка разстояние от него.
— Мога ли да я взема?
— Бавно. — Войникът продължаваше да го държи на прицел; личеше си, че няма да се поколебае да изпълни дълга си.
Същото се отнасяше и за Рун. Без да сваля поглед от войника, той коленичи. Веднага щом пръстите му докоснаха манерката, се почувства по-добре. Жаждата за кръв избледня. Виното все още можеше да спаси и тримата.
Рун погледна към тях.
— Мога ли да се отдалеча в пустинята и да го изпия? След това ще ви обясня всичко.
„Моля ви — замоли се той. — Моля ви, оставете ми поне тази капка достойнство.“
Ала не бе писано да стане.
— Да не си помръднал — предупреди го войникът. — Остани на колене.
— Джордан, защо да не...
Войникът рязко я прекъсна.
— Още сте под мое командване, доктор Грейнджър.
По лицето ѝ пробягаха различни емоции, които приключиха с примирение. Явно и тя нямаше доверие на Рун. Остана изненадан колко го нарани това.
Вдигна манерката до устните си и я изпразни на една дълга глътка. Както винаги, виното опари гърлото му и премина като огън надолу. Той хвана кръста на гърдите си с две ръце и сведе глава.
Горещината на осветеното вино, на Христовата кръв, изгори въжетата, които го свързваха с това време и това място. Освободен и лишен от контрол над самия себе си, той се върна към най-големия си грях, неспособен да избяга от него, докато изкуплението в този свят не бъде изпълнено.
