Рязък вик отекна в пустинята, последван от разтърсващ трясък. Задните крака се изметнаха насред въздуха. Масивното рамо на звяра се удари тежко в пясъка. Едрото му туловище се плъзна към него.
Рун се извъртя и се втурна към ножа си.
От другата страна на вълка забеляза войника. Тичаше към него, напуснал скривалището си. Дулото проблясваше в мрака, докато изпразваше пълнителя си.
Глупав, храбър, невъзможен човек.
Рун грабна ножа си.
Звярът вече се беше изправил и стоеше между Рун и войника. Главата на вълка се завъртя и ги огледа. Пясъкът бе почернял от кръвта му.
Но не достатъчно.
Войникът хвърли димящия пълнител и сложи нов. Дори подобно оръжие не можеше да спре адски вълк. Сърцето му бумтеше по време на битка и звярът напълно пренебрегваше болката и всички рани освен най-ужасните.
Покритата с белези муцуна се обърна първо към единия, после към другия. Рубинените очи проблеснаха коварно.
Рун внезапно разбра кого ще нападне вълкът.
Звярът рязко скочи встрани.
Към скалите.
Към най-слабия от тримата.
Чудовището летеше към Ерин. Опряла гръб в камъните, тя нямаше къде да се скрие. Побегнеше ли, звярът щеше да я настигне за миг. Навря се още по-навътре в скалите. Затаи дъх.
Джордан стреля. Куршумите избродираха хълбока на звяра, разхвърча се козина, но чудовището продължи да се носи напред. Рун също тичаше към нея с невероятна скорост. За съжаление нямаше да стигне навреме. Нито пък можеше да спре създанието.
Звярът се плъзна на четирите си масивни лапи, запращайки пясък в очите ѝ. Слюнка опръска бузите ѝ. Обгърна я горещ зловонен дъх.
Ерин извади единственото си оръжие — от чорапа.
Нокът се заби в бедрото ѝ и я повлече напред, челюстите на звяра се разтвориха невъобразимо широко.
Ерин изкрещя и замахна покрай зъбите, вкара ръката си дълбоко в пастта. Заби иглата на спринцовката в кървавочервения език на чудовището. Успя да издърпа ръката си, преди челюстите да се затворят.
Изненадан, вълкът се дръпна назад и изплю смачканата пластмасова спринцовка. Ерин си спомни предупреждението на Сандерсън: „Атропинът направо изстрелва пулса в небето. Може да пръсне помпичката, ако не си отровен.“
Нечист или не, звярът си е звяр. Така поне се надяваше. Ами ако веществото нямаше ефект? Отговорът дойде миг по-късно.
Вълкът се дръпна още цяла крачка назад и изпъна врат. От гърлото му се изтръгна вой. Очите му се издуха. Атропинът рязко бе повишил кръвното му налягане. Черна като петрол кръв бликна от раните от куршумите и потече на тласъци по пясъка.
Ерин изпита мрачно задоволство, докато чудовището виеше. Представи си младия луничав ефрейтор, който ѝ бе дал спринцовката.
„Това е за Сандерсън.“
Но звярът също търсеше отмъщение. Яростта и болката изкривиха муцуната му в нещо, по-страшно и от чудовищно. Вълкът оголи зъби — и се хвърли към лицето ѝ.
Рун не можеше да проумее какво беше направила жената, как беше накарала адския вълк да отстъпи и да нададе такъв вой. Но действието ѝ му даде време да стигне звяра. Болката и яростта бяха заслепили създанието, но то въпреки това усети приближаването му.
Завъртя се с рев и скочи към гърлото му.
Рун обаче вече не бе там. Без да спира да тича, той се дръпна назад и се плъзна по пети, минавайки под олигавените челюсти. Зъбите изщракаха на сантиметри от носа му. Той падна на рамо и се мушна между предните крака и под звяра. Замахна със сребърния нож и го заби дълбоко в корема, едно от малкото слаби места. Прокара острия като бръснач кинжал през мускули и кожа, като натискаше с цялата си сила. Помоли се мълчаливо за звяра, който някога е бил едно от Божиите създания. Не заслужаваше да бъде използвано по такъв жесток начин.
Вътрешности се изсипаха върху него, плиснаха по ръцете, гърдите, лицето му.
Той се изтъркаля настрани и клекна, за да избърше очите си.
Войникът дотича, стреляйки от упор в звяра.
Муцуната на съществото се вдигна към нощното небе и то зави — вой, който постепенно заглъхна, докато най-сетне звярът рухна върху пясъка.
Тъмното рубинено сияние помръкна в очите му, те станаха плътно златисти. Вълкът изскимтя веднъж. Истинската му природа изведнъж се завърна — но само в сетния му миг.
Последен спазъм и тялото му остана да лежи неподвижно.
Рун вдигна два пръста и направи кръстен знак над тялото на животното. Беше го освободил от вечната му обвързаност.
„Dominus vobiscum“ — мислено изрече той. Бог с теб.
Жената стана от камъните. От порязаното ѝ бедро течеше яркочервена кръв. Войникът я подкрепи. Оръжието му продължаваше да сочи към тялото на вълка.
— Наистина ли е мъртво, Корза?
Кръвта на звяра димеше по тялото на Рун. Усети вкус на желязо по устните си. Кръвта сгорещяваше гърлото му, гореше в гърдите. Заглушаваше сетивата му. Докато изпълняваше Божието дело, той се беше изправял пред безброй изкушения и бе трепнал само в един ужасен миг. Но дори твърдата решимост на духа не можеше да спре тялото му да реагира на кръвта.
Извърна се.
Зад него сърцата на войника и жената бумтяха, настояваха за вниманието му.
Отказа да се подчини.
