Отново се върна в тялото си, коленете му се притискаха в студения пясък, а сухият вятър сушеше сълзите от бузите му. Сребърният кръст го беше изгорил през ръкавицата и бе оставил ален белег върху дланта му. Раменете му се свиха под тежестта на греховете и провалите му. Стисна още по-силно изгарящия метал.
— Рун? — изрече името му женски глас.
Вдигна глава, почти очакваше да види Елизабет. Войникът го гледаше с подозрение, ала в очите на жената се четеше единствено състрадание.
Съсредоточи вниманието си върху войника. По-лесно му бе да издържи неговия поглед.
— Време за обяснения — оповести войникът и насочи оръжието си към сърцето на Рун — сякаш то не бе унищожено преди много време.
— Джордан, виж зъбите му... отново са нормални.
Изумена, Ерин пристъпи напред с желанието да разгледа чудната трансформация, да разбере онова, което умът ѝ все така отказваше да повярва.
Джордан я спря с мускулеста ръка.
Тя не се възпротиви.
Въпреки любопитството ѝ на учен Рун все пак я плашеше.
Гласът на свещеника трепереше, славянският му акцент се засили, сякаш се беше върнал някъде отдалеч, от място, където говорят родния му език.
— Благодаря... за търпението.
— Не очаквайте това търпение да продължи дълго — без враждебност, но уверено рече Джордан.
Ерин избута ръката му надолу. Искаше да слуша, но не направи крачка напред.
— Казахте, че сте сангвинист, а не стригой. Какво означава това?
Рун се взря в тъмната пустиня, сякаш търсеше отговора.
— Стригоите са диви, свирепи създания. Родени в убийство и кръвопролитие, те служат единствено на себе си.
— А сангвинистите?
— Всички членове на ордена на сангвинистите са били някога стригои — разкри Рун, като я гледаше право в очите. — Но сега те служат на Христа. Именно Неговата благословия ни позволява да вървим под светлината на Божието сияние и да служим като Негови воини.
— Значи можете да се движите през деня? — попита Джордан.
— Да, но слънцето все пак ни причинява болка — призна свещеникът и докосна качулката на расото си.
Ерин си спомни първата си среща с Рун — скрит под качулката, покрил почти цялата си кожа, с тъмни очила. Запита се дали традицията католическите монаси да носят роби с качулки не може да се проследи до този орден на сангвинистите като външно отражение на дълбоко пазена тайна.
— Но без защитата на Христовата благословия — продължи Рун, — докосването на слънцето ще унищожи един стригой.
— И какви по-точно са тези Христови
Рун я изгледа дълго, сякаш се мъчеше да намери начин да обясни едно чудо. Когато най-сетне заговори, думите му бяха тържествени, натежали от увереност, която ѝ бе липсвала през по-голямата част от живота ѝ.
— Аз следвам Христовия път и се заклех да престана да пия човешка кръв. Подобно деяние ни е забранено.
Джордан си остана практичен.
— Тогава с какво се храните, падре?
Рун се изправи. От него се излъчваше гордост, която сякаш достигаше през пустинния въздух до Ерин.
— Заклех се да вкусвам единствено Неговата кръв.
„Неговата кръв...“
Тя чу наблягането на последните две думи и разбра какво означават те.
— Говорите за Христовата кръв? — Ерин остана изненадана, че в гласа ѝ вече няма подигравателен тон. Възпитана в набожна католическа секта, тя бе наясно какво се разбираше под Христова кръв. Върна се за миг в детството си — коленичила на пода до олтара, горчивината на виното, излято върху езика ѝ.
Впери поглед в манерката в ръката на Рун.
В нея нямаше вода.
Нито пък вино — независимо че сама го бе опитала само преди минути.
Знаеше с какво е пълна манерката на Рун.
— Това е осветено вино — рече тя, сочейки към съда.
Рун почтително погали манерката.
— Повече от осветено.
Ерин разбра и това.
— Искате да кажете, че е превърнато.
Беше го научила като съвсем малка и дори го вярваше. Превръщането бе един от основните принципи на католицизма. Виното, осветено по време на литургия, се превръщаше в истинска Христова кръв, носеща самата Негова същност.
Рун сведе глава в знак на съгласие.
— Точно така, благословеният съд съдържа вино, превърнато в Христова кръв.
— Невъзможно — промърмори тя, но в гласа ѝ нямаше убеденост.
Джордан също не вярваше.
— Аз пих от манерката, падре. Прилича на вино, мирише на вино, има вкус на вино...
— Но не е — прекъсна го Рун. — Това е кръвта на Христос.
Подигравателната нотка се върна в тона на Ерин и ѝ помогна да дойде на себе си.
— Значи твърдите, че превръщането води до истинска, а не метафорична промяна?
Рун разпери ръце.
