Елизабет се понесе през градината в алената си рокля, като се смееше — грейнала като утринното слънце, най-ярката роза сред всички цветя.
Така прекрасна, така пълна с живот.
Макар че беше свещеник, заклел се да избягва докосването на плътта, нищо не му забраняваше да гледа Божията красота, проблясваща за миг в нежната светла кожа на глезена ѝ, докато се навеждаше да откъсне стрък лавандула, или в заоблеността на меката ѝ буза, когато се изправи да погледне нагоре с очи, вечно обърнати към небето.
Как обичаше слънцето — независимо дали в топлината на летен следобед, или в студеното обещание за ярък зимен ден.
Тя вървеше през градината, береше лавандула и мащерка, за да направи лапа за кобилата си, като през цялото време му обясняваше приложението на растенията. През месеците, откакто се запозна с нея, той бе научил много за лековитите растения. Беше започнал дори да пише книга по темата с надеждата да сподели със света дарбите ѝ на лечител.
Тя докосна дланта му с меките върхове на пръстите си, докато му подаваше стръкове лавандула. Тръпки пробягаха по тялото му. Един свещеник не биваше да усеща подобно нещо, ала той не се отдръпна. Пристъпи към нея, възхитен от играта на слънчевата светлина по гарвановочерната ѝ коса, от начина, по който дългата ѝ бяла шия се спускаше към млечнобелите ѝ рамене, и от извивките на меката ѝ копринена рокля.
Прислужницата на Елизабет поднесе кошницата за лавандулата. Крехкото момиче завъртя глава настрани, за да скрие малиненочервения родилен белег, покриващ половината ѝ лице.
— Ана, занеси кошницата в кухнята и я изпразни — заръча ѝ Елизабет, докато пускаше вътре още един стрък мащерка.
Ана се оттегли, помъкнала тежкия си товар. Рун всеки път искаше да помогне на дребното момиче, но Елизабет никога не му го позволяваше с твърдението, че това не е негова работа.
Тя гледаше след отдалечаващата се прислужница. Когато като останаха сами, се обърна към Рун. Лицето ѝ бе грейнало още повече — ако това изобщо беше възможно.
— Най-сетне малко спокойствие! — радостно възкликна тя. — Толкова ми е самотно, заобиколена непрекъснато от слуги.
Рун, който често прекарваше по цели дни сам в мрачна молитва, разбираше много добре самотата на привидната компания.
Тя му се усмихна.
— Но не и с вас, отец Корза. Никога не се чувствам самотна във вашата компания.
Не можеше да издържи погледа ѝ. Извърна се, коленичи и откъсна стрък лавандула.
— Никога ли не се уморявате, отец Корза? Винаги да носите маска? — Тя нагласи широкополата си шапка. Винаги се стараеше да пази светлата си кожа от слънцето. Жени с нейното положение не биваше да изглеждат така, сякаш им се налага да работят на открито.
— Нима нося маска? — Постара се да запази непроницаемо лицето си. Ако тя знаеше всичко, което криеше той, щеше да избяга с писъци от него.
— Разбира се. Носите маската на свещеник. А аз трябва да нося много маски. Прекалено много за едно лице. На дама, на майка и съпруга. И какви ли не още. — Завъртя на пръста си тежкия златен пръстен, подарък от съпруга ѝ Ференц. — Но се питам какво има под всички тези маски.
— Всичко друго, предполагам.
— Но колко истина... колко от истинската си природа можем да скрием, отче? — От тихия ѝ глас по гърба му пробягаха тръпки. — И от кого?
Той заразглежда сянката, която хвърляше тя на земята до него, и промърмори напевно сякаш четеше молитва:
— Скриваме онова, което трябва.
Сянката ѝ отстъпи крачка назад, може би защото не беше доволна от отговора му — мисъл, която го смаза така сигурно, както и ако го беше настъпила с грациозното си краче.
Тъмната сянка на ястреб се стрелна през полето. Той се заслуша в бързо биещото сърце горе и в едва доловимото туптене на полските мишки долу. Службата му на църквата, злачната поляна, разцъфналите цветя... всичко това бяха щедри дарове, давани от Бог на такива нисши създания като него.
Не би ли трябвало да са достатъчно?
Тя отпусна ръце.
— Вие сте мъдър, отче. Аристократ, който сваля маската си, не оцелява дълго в днешно време.
Той изправи гръб.
— Какво ви тревожи толкова много?
— Може би просто съм уморена от интригите. — Погледът ѝ проследи полета на ястреба. — Нима и църквата не се мъчи в същия казан от амбиции, големи и малки?
Рун докосна с пръст кръста на гърдите си.
— Мисля, че Бернар ме пази от най-лошото.
— Никога не се доверявайте на онези, които могат да ви бъдат щит. Те пируват с вашето невежество. Най-добре е да гледаме нещата открито и да не се страхуваме.
Той ѝ предложи известна утеха.
— Може би е най-добре да се доверяваме на онези, които могат да ни защитят. Ако го правят от любов.
— Казано типично по мъжки. И по свещенически. Аз се научих да се доверявам на малцина. — Тя наклони замислено глава. — Но се доверявам и на вас, отец Корза.
— Аз съм свещеник, така че би трябвало да ми вярвате. — Той се усмихна стеснително.
— Не вярвам на други свещеници. Дори на безценния ви Бернар. Вие обаче сте различен. — Тя постави длан върху ръката му и той се наслади на докосването. — Вие сте просто приятел. А аз имам много малко приятели.
— Оказвате ми огромна чест, госпожо. — Корза отстъпи и се поклони театрално, за да разведри обстановката.
Тя се усмихна снизходително.
— Както и би трябвало, отче.
И двамата се разсмяха на тона ѝ.
— Ето че и Ана се връща. Разкажете ми отново за онова надбягване с брат ви и как накрая и двамата сте се озовали в потока с риба в ботушите.
Той ѝ разказа историята, като я украси с повече подробности от предишния път, за да я накара да се разсмее.
Прекарваха щастливи дни заедно, с много смях.
Докато един ден тя престана да се смее.
В деня, в който той я предаде.
В деня, в който предаде Бог.
