Нямаше проблем да навлече бялата памучна риза, която откри на леглото си. Но какво да прави с дългата черна пола? Беше точно като онези, които бе носила като момиче, те винаги я препъваха, не ѝ позволяваха да се катери по дървета, правеха ездата почти невъзможна. В някогашния ѝ свят жените носеха поли, а мъжете се наслаждаваха на свободата на панталоните.
Беше носила пола или рокля като дете и никак не ѝ се искаше да го повтаря. Ала джинсите ѝ бяха на парцали и изпоцапани с кръв, пот и пясък, така че ѝ се наложи да облече полата — освен ако не искаше да се яви пред Джордан и свещениците по бельо.
Тази перспектива определи избора ѝ.
Прехвърли съдържанието на джинсите в джоба на ризата — нацисткия медальон от гробницата, портфейла и избеляло парче плат, отрязано от одеялце, не по-голямо от карта за игра.
Задържа малко по-дълго последната вещ, почерпи сила и гняв от нея. Винаги носеше парчето със себе си, заедно с гнева и чувството за вина, които символизираше то. Представи си бебешкото одеялце, от което беше отрязано, как го беше откраднала, преди да го погребат с мъничката ѝ сестра. Сподави спомена, преди да я е залял, и го натика по-далеч, като напъха парчето плат дълбоко в джоба.
Навлече полата, мразейки усещането по краката си. Остави сандалите до леглото. Нямаше намерение да се разделя с маратонките си.
Вече облечена, тя се върна до вратата, откри, че не е заключена, и надникна в коридора. Беше празен. Ерин излезе от стаята. Когато се обърна да затвори, чу нещо да драска по камък, досущ нокти по надгробен паметник.
Подплашена, и без това достатъчно на тръни, Ерин се метна напред. Не искаше да бъде хваната в коридора, особено от онова, което издаваше такъв шум. Представи си лигавите челюсти на вълк.
Без да почука, тя се втурна в стаята на Джордан.
Завари го само по кърпа и с изненадана физиономия. Беше вдигнал рязко пистолета, но незабавно го свали.
— Ох, Господи, съжалявам. — Тя се изчерви. — Не биваше... не исках да...
— Всичко е наред — успокои я той и се усмихна на смущението ѝ, от което бузите ѝ пламнаха още повече. — Радвам се, че намина. Така и така исках да говоря насаме с теб. Без чужди уши.
Ерин кимна. И тя самата беше тръгнала насам с тази цел, но очакваше разговорът да бъде между
Отстъпи до вратата, като се опитваше да не гледа мускулестите гърди на Джордан, тънката линия косъмчета, разделяща плочките на корема, дългите загорели крака.
Тъкмо да се извърне, когато погледът ѝ се спря върху необичайна татуировка, която покриваше лявото му рамо и продължаваше надолу по ръката и през гърдите и гърба. Приличаше на разклонени корени на дърво, започващи от едно тъмно петно на гърдите. В изображението имаше някаква особена красота на цвете, особено върху подобна мъжествена физика.
Той явно забеляза какво бе привлякло вниманието ѝ. Прокара пръст по една разклоняваща се линия.
— Получих го, когато бях на осемнайсет.
— Какво е то?
— Нарича се белег на Лихтенберг. Фрактална шарка, която се получава, когато нещо бъде ударено от светкавица. В случая нещото бях аз.
— Какво? — Тя пристъпи към него, едновременно заинтригувана и радостна, че нещо може да я разсее.
— Играех футбол в дъжда. Бях улучен при вратата, след като спасих тъчдаун.
Тя се загледа в полуусмихнатите му сини очи, като се опитваше да разбере дали не я поднася.
Той вдигна три пръста.
— Честна скаутска.
Разбира се, че е бил бойскаут.
— Бях обявен за мъртъв за три минути.
— Така ли беше?
Той кимна.
— Аха.
— Какво е да си мъртъв?
— Нямаше ги онези неща с тунелите и ярките светлини в края, но се върнах различен.
— В какъв смисъл различен? — Изглеждаше доста земен, но дали сега нямаше да започне да ѝ разправя, че е видял Бог или е бил докоснат от ангел?
— Сякаш бяха изтеглили номера ми. — Той положи длан върху сърцето си. — И всичко след този момент е бонус.
Ерин се загледа в шарката на гърдите му. Толкова близо е бил до смъртта. Минал е през нея и е излязъл от другата страна, също като сангвинистите.
Джордан се ухили и проследи с пръст една от линиите.
— Понякога ги наричат цветя на светкавицата. Причинени са от пръсването на малки капиляри под кожата при преминаването на електричния ток на мълнията. Бях ударен тук. — Той докосна петното, от което тръгваха корените. — Шарката продължаваше навън. Беше яркочервена известно време, но после избледня и се стопи в малък белег.
— А после?
— После си татуирах първоначалната шарка, за да ми напомня, че този живот е бонус. — Джордан се разсмя. — Родителите ми направо се побъркаха.
Тя вдигна пръст. Искаше да проучи шарката, да я докосне, както правеше с всички неща, които ѝ се струваха невероятни. После осъзна какво се кани да стори и пръстът ѝ замръзна над черното петно на гърдите му.
Той хвана ръката й и я приближи.
— Малко е надигнато там, където беше оригиналният белег.
Ерин искаше да се дръпне, но не можеше. Щом пръстът ѝ докосна кожата му, я удари ток, сякаш част от енергията на мълнията все още беше останала там — ала тя знаеше, че това е нещо много повече от разредено електричество.
