Той като че ли усети същото. Кожата му настръхна в мястото на докосването, дебел мускул се стегна под пръста ѝ. Дишането му стана по-дълбоко.
Тя не отдръпна ръка. Погледна сините му очи, устните — горната беше разделена в средата, също като лък.
Очите му потъмняха и той се наведе към нея, сякаш искаше да я увери, че е жив.
Тя затаи дъх и го остави. Искаше същото след дългия ден на ужаси.
Целувката му започна нежно и леко като перце, устните му едва докоснаха нейните.
Жегата пламна през нея, досущ като токов удар.
Тя се повдигна на пръсти и направи целувката по-дълбока. Искаше да я изследва повече, да изследва него повече. Обхвана голите му рамене и го придърпа към себе си. Искаше повече от него, повече докосвания, повече топлина. Разтопи се в целувката, остави я да я изпълни и да заличи ужасните събития в гробницата.
И тогава си спомни белега от пръстен на загорелия му пръст.
Тази татуировка го бележеше също толкова ясно, колкото и белегът от светкавицата.
Той беше женен мъж.
Ерин се дръпна и се блъсна в умивалника.
— Съжалявам.
— А аз не — дрезгаво промълви той.
Тя извърна глава, ядосана на себе си, на него. Имаше нужда да се вземе в ръце и да избистри глава.
— Мисля, че трябва да се дръпнем от това.
Джордан внимателно отстъпи крачка назад.
— Достатъчно ли е?
Ерин нямаше предвид точно това, но щеше да свърши работа.
— Може би още една крачка.
Джордан ѝ се усмихна смутено, отстъпи още крачка и седна на леглото.
Тя седна на другия край и скръсти ръце пред гърдите си. Имаше нужда да смени темата. Гласът ѝ прозвуча прекалено пискливо.
— Как е другото ти рамо?
Той го бе наранил, докато го дърпаха през дупката при бягството от срутващата се гробница.
Джордан размърда рамото си и се намръщи.
— Боли, но не мисля, че е сериозно. Поне не толкова, колкото да станеш на палачинка в планината.
— Може би така щеше да е по-лесно.
— Кой казва, че лесният път е правилният?
Тя се изчерви. Още усещаше топлината, натиска на целувката му. Погледна ръцете си. Мълчанието се проточи прекалено и тя заговори, поглеждайки към вратата.
— Какво искат от нас според теб?
Той проследи погледа ѝ.
— Не знам. Може би да им докладваме. Да положим клетва, че ще пазим тайна. Може да ни дадат милион долара.
— Защо милион долара?
Той сви рамене.
— Защо не? Просто искам да кажа... нека бъдем оптимисти.
Тя погледна мръсните върхове на маратонките си. Трудно беше да е оптимист, особено докато Джордан седеше полугол до нея. Усещаше топлината на голата му кожа. Колко време бе минало, откакто за последен път се бе озовавала в една стая с гол мъж? Още повече красив като Джордан или способен да целува поне наполовина като него?
Мълчанието отново се проточи. Погледът на Джордан се зарея нанякъде. Вероятно мислеше за жена си и за краткия предателски момент преди малко.
Ерин затърси нова тема за разговор.
— Пакетът за първа помощ още ли е у теб? — изтърси прекалено високо и го стресна от унеса му.
— Извинявай — измънка той. — Май още съм малко напрегнат.
— Не хапя.
— Всички тук го правят — ухили се той.
Тя отвърна на усмивката, усети как напрежението помежду им се разчупва.
Той измъкна пакета от джоба на мръсните панталони, които още бяха на леглото.
— Да започнем с крака ти.
— По-добре аз да го направя.
Точно сега предпочиташе да ѝ изтече кръвта, отколкото да му позволява да пипа бедрото ѝ. Започнеше ли, кой знае докъде щяха да стигнат?
— Май е по-добре да се облечеш, докато се занимавам с превръзката — предложи тя.
Той се усмихна стеснително и ѝ подаде пакета. Тя му обърна гръб, докато Джордан обуваше чист черен панталон. Гледаше съсредоточено бедрото си. Одраскването на вълка не беше толкова лошо, колкото ѝ се бе сторило в пустинята. Проми внимателно раната, намаза я с антибактериален мехлем и сложи отгоре марля.
Джордан стоеше неловко близо, но поне вече беше с панталон.
— Превръзката изглежда доста добре. Да не си карала медицински курсове?
— В известен смисъл. Отраснах в общност, в която на външни лица се забраняваше да ни докосват, дори за да се погрижат за нас, когато сме болни.
Рядко ѝ се случваше да споделя с когото и да било тази част от живота си. Миналото ѝ бе пропито със срам — срам, че е била толкова лековерна, че не се е възпротивила по-рано. Навремето един психотерапевт ѝ бе казал, че това е често срещано чувство у освободилите се от хроничен тормоз и че може би никога няма да успее напълно да се освободи от него. Засега се бе оказал прав.
И въпреки това беше изпяла част от историята си на Джордан.
— Шантава работа — каза той.
Тя скри усмивката си.
— Доста сбито обобщение. Но навремето уменията бяха важни, тъй като бяхме съвсем изолирани.
— Аз пък израснах в царевично поле в Айова. Цял куп братя и сестри, непрекъснато в драскотини, с обелени колена, по някоя счупена кост.
Лека болка в лявата ръка ѝ напомни, че и тя беше преживяла последното. Но се съмняваше, че костите на братята и сестрите на Джордан са били чупени нарочно, за урок. Премълча. Не го познаваше достатъчно добре, за да говори за това.
До нея Джордан бършеше гърдите си.
