Кървавото евангелие полностью

Рун се отърси от унеса си. Дори сега мъжът, който го бе убил, който унищожи някогашния му живот, му липсваше. В моменти на уединение все още копнееше за онзи първи вкус на кръвта му. Това бе грях, който беше изкупвал много пъти, но така и не докрай.

Бернар го гледаше от другата страна на бюрото. На лицето му бе изписана същата мъка като в онази нощ, когато Рун беше изправен пред него, целият в кръв, плачещ и опитващ се да се отскубне от монасите и да избяга в мрака. Бернар го беше спасил тогава, бе му показал как може да служи на Бог в новата си форма, пазеше го никога да не опитва кръвта на невинни хора.

Рун тръсна глава, за да се освободи от миналото.

Погледна към Бернар, приятел и наставник едновременно, докато си припомняше събитията в Масада и в пустинята. Той беше човекът, който бе задвижил толкова много неща, който пазеше твърде много тайни.

— Отиде прекалено далеч — дрезгаво рече Рун, все още усещайки разкъсаното си гърло и горещата кръв от китката на непознатия.

— Нима? — Кардиналът прокара грубовата длан по бялата си коса. — В какъв смисъл?

Рун знаеше, че Бернар го изпитва. Стисна кръста на гърдите си, използва болката, за да овладее гнева.

— Ти изложи археоложката на опасност. Изпрати ме да се изправя срещу врага сам. Срещу стригои от сектата на Белиал.

Приятелят му се облегна назад и сплете пръсти. Намръщи се загрижено.

— Смяташ, че нападателите са били от Белиал? Защо?

Рун разказа за преживяното на и под планината, след което обясни:

— Онези стригои не бяха просто мършояди, привлечени от трагедията. Бяха дошли с ясна цел. И използваха взрив.

— Използвали са оръжията на човека. — Бернар отпусна ръце и се поизправи в стола си. В кафявите му очи се четеше болка. — Не знаех, че ще дойдат.

Белиал беше секта на стригои, съюзени с хора, членовете ѝ съчетаваха най-лошото от двете страни — смесваха човешкото коварство с животинска жестокост, обединяваха модерните оръжия с древното зло. Напаст, чиито редици се бяха увеличили през последния век, превръщайки се в най-голямата заплаха за техния орден и за църквата. Дори след десетилетия борба и преследвания за тях все още се знаеше съвсем малко, например кой ги управляваше всъщност — човек или чудовище?

Гневът на Рун поутихна.

— Явно са разбрали за странните смъртни случаи покрай земетресението и също като нас са се досетили какво означават те.

Кардиналът беше неподвижен като статуя.

— Значи те търсят Евангелието, също като нас. И са достатъчно отчаяни, за да се разкрият.

— Но книгата я нямаше, криптата беше празна — рече Рун. — Те също не намериха нищо.

— Няма значение. — Познатото лице изглеждаше по-меко и облекчено на светлината на свещта, изпълнено с увереност. — Ако пророчествата са верни, не могат да я отворят. Само тримата могат да я върнат на този свят.

Столът на Рун изскърца, когато се наведе напред. Старата ярост отново припламна. Знаеше много добре какво има предвид Бернар, като споменаваше тримата от пророчествата за Евангелието — тримата, чиято съдба бе да открият и отворят книгата.

Жената на Познанието.

Воинът на Човека.

Рицарят на Христа.

Зърна пламъчето на надеждата в очите на Бернар. Знаеше какво подозира кардиналът.

Представи си лицето на Ерин, грейнало от любопитство — Жена с изумително Познание.

И героичната атака на Джордан срещу адския вълк — Воин на Човека.

Стисна собствения си кръст — който го бележеше като Рицар на Христа.

Заповяда на пръстите си да пуснат среброто с надеждата, че приятелят му също ще се откаже от глупавата надежда.

— Бернар, твърде много вярваш на онези стари пророчества. Подобни убеждения са донесли много нещастия и кръвопролития в миналото.

Кардиналът въздъхна.

— Не е нужно да ми напомняш миналите ми грешки. Нося този товар с не по-малко усилия от теб, синко. Опитах се да принудя Божията ръка в Унгария преди векове. Това бе надменност от най-висш порядък. Мислех си, че предсказанията сочат към Елизабет, че на нея е писано да застане до теб. Сгреших. Признах го тогава и сега не отричам тази глупава постъпка. — Той се пресегна и постави студена длан върху главата на Рун. — Но нима не разбираш какво се е случило днес? Излязъл си от онези камънаци с Жената на Познанието от едната страна и Воина на Човека от другата. Това трябва да означава нещо.

Вместо да угасне, пламъчето на надеждата в очите на приятеля му се разгоря.

Рун отмести ръката му.

— Всъщност ти прати жената там.

Осъзнаването на този факт го прониза и изпълни с опасения. Нима приятелят му все още се мъчеше да нагоди пророчеството? Дори след трагичните последици от предишния му опит? Когато друга жена пострада заради неговата грешка?

Бернар махна пренебрежително.

— Вярно, използвах влиянието си, за да изпратя учена жена в Масада. Но, Рун, не аз съборих планината. Не аз спасих жената и воина и не аз ги изведох от гробницата, последното убежище на книгата. Ти ги спаси, при това противно на всички заповеди.