— Не можех да ги оставя да умрат. — Рун погледна раздраните си дрехи и отново долови мириса на кръвта върху кожата си.
— Не разбираш ли? Пророчеството сега е жива сила. — Бернар вдигна сребърния кръст от гърдите си и го целуна. Устните му почервеняха от горещината на свещения предмет. — Всеки от нас трябва да изиграе ролята си. Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си. И независимо дали съм прав или не, ти знаеш, че трябва на всяка цена да не допуснем Евангелието да попадне в ръцете на Белиал.
— Защо? — Следващите думи на Рун бяха изпълнени с горчивина. — Само преди малко беше сигурен, че никой от тях не може да го отвори. А сега като че ли се съмняваш в тази част от пророчеството.
— Не претендирам да разбирам Божията воля, само я тълкувам според силите си.
Рун си помисли за сребристосивите очи на Елизабет и кехлибарените на Ерин.
„Никога вече няма да падна толкова ниско“ — зарече се.
— А ако откажа тази съдба? — попита на глас.
— А сега кой претендира, че познава сърцето Божие по-добре от Него?
Думите го ужилиха, точно каквато бе целта им.
Рун сведе глава и се замоли за напътствие. Възможно ли бе това наистина да е предизвикателство, поставено пред него от Бог? Шанс за опрощение? Каква по-велика задача би му поставил Бог от тази да защити последното Евангелие, написано от Неговия син? Рун все още не се доверяваше на по-съкровените мотиви на Бернар, но може би кардиналът бе прав да съзре Божията ръка в днешните събития.
Замисли се за всичко случило се.
Последното убежище на книгата беше открито и приветствано от земетресения, кръвопролитие и оцеляване само на едно-единствено невинно дете.
Но все още усещайки аромата на лавандула от косите на Ерин, Рун се възпря от този път. Със сигурност щеше да се провали, също както се бе провалил преди много години.
— Дори ако се съглася да помогна в твоето търсене на Евангелието... — Рун млъкна, когато видя усмивката на лицето на Бернар. — Дори да го направя, не можем да принудим двамата също да вземат участие в търсенето. Не и щом Белиал е в играта.
— Така е. Не бива да принуждаваме никого. Двамата трябва да участват в търсенето по своя собствена воля. А за да го направят, трябва да се откажат от връзките си с този свят. Мислиш ли, че са готови за подобна жертва?
Рун си представи двойката, която според Бернар се състоеше от Жената и Воина. Когато ги видя за първи път, той ги беше приел, досущ като кардинала, за не повече от онова, което разкриваха ролите им — археоложка и войник.
Но сега разбираше, че това не е вярно.
Подобни етикети бяха твърде бледи за двамата, които се бяха сражавали и проливали кръвта си редом с него.
Имаше по-истински начини да ги опише и един от тях бяха имената им.
Ерин и Джордан.
Последният въпрос на кардинала не му даваше покой. „Мислиш ли, че са готови?...“
Рун се надяваше за тяхно добро отговорът да е „не“.
„Алилуя за малките чудеса.“ Джордан откри няколко дара, които го очакваха на леглото в малката му монашеска килия. Чисти дрехи, сгънати върху възглавницата, а на одеялото лежаха върнатите му оръжия.
Бързо прегледа картечния пистолет и колта. Бяха заредени, което го изпълни с облекчение и смут едновременно. Домакините или му имаха доверие, или определено не се безпокояха от заплахата, която би могъл да представлява за тях.
Но това доверие беше едностранно.
Огледа малката стая. Беше изсечена в плътна скала. Помещението бе обзаведено с едно легло, сбутано до стената, за да направи място на широк умивалник с меден леген, пълен с димяща вода.
Бързо и внимателно претърси за механични очи и уши. Предвид спартанската обстановка, нямаше много места, където можеше да се скрие подслушвателно устройство. Прегледа дюшека, опипа под ръбовете на грубата дървена рамка на леглото и умивалника.
Нищо.
Дори отиде до разпятието на стената, свали го и го огледа отзад. Чувстваше се малко като богохулник, докато го правеше.
Пак нищо.
Значи явно не го подслушваха — или поне не с модерни технологии. Погледна към вратата. Колко ли остър беше слухът на един сангвинист?
Джордан се замисли доколко мъдро беше изобщо идването им на това място. Може би двамата с Ерин трябваше да чакат в пустинята и да рискуват с чакалите? Или с още някой адски вълк?
Перспективата не му изглеждаше особено добра.
Поне тук все още бяха живи. Другите не бяха извадили такъв късмет. Представи си смазаните тела на съекипниците си, погребани под тонове камък.
Помисли за обажданията и посещенията, които трябваше да направи след приключването на това изпитание — на родители, на вдовици, на деца.
Отпусна се на леглото, обхванат от мъка и безсилие.
Какво можеше да им каже, по дяволите?
„Тясна“ беше пищно определение за стаята на Ерин.
Непрекъснато удряше лакът в стената, докато се опитваше да се измие с водата в легена. Беше се съблякла по сутиен и гащета и след като приключи, се обърна към дрехите, които ѝ бяха приготвили.
