Отвъд виещата се ивица асфалт смърчове и ели се очертаваха като черни силуети на фона на тъмносивото небе. Мъгла пълзеше бавно от тъмното като призрачни пръсти. Джордан разтърка очи. Трябваше да престане да мисли като човек, попаднал във филм на ужасите. Реалността беше достатъчно смахната и без да позволява на въображението си да се развихри с пълна сила.
Прозя се. Умората от полета още си казваше думата. Едва успя да се качи в луксозния частен самолет на Ватикана и моментално заспа в огромното кресло. Направо не можеше да повярва, че все още е същата нощ. Бяха напуснали Йерусалим само преди четири часа, полетели на север с максималната скорост, на която бе способна машината.
Когато самолетът кацна в Мюнхен, Ерин имаше очарователно сънен вид, така че явно беше успяла да подремне.
Сега тя се беше извърнала от него и гледаше през своя прозорец. Беше облечена в прости сиви джинси, бяла риза и коженото палто, което ѝ бе дал кардиналът. Джордан прокара пръст по високата яка на собствената си дреха. Като се изключи стягането във врата, това бе най-удобната броня, която бе носил някога, при това приличаше на обикновено палто. Въпреки това, като се имаше предвид срещу какво се изправяха, бронята можеше да се окаже недостатъчна.
Седящият зад волана Корза беше захвърлил раздраното расо и също бе в кожено облекло — черно, по-хубаво и по-добре ушито от това на Ерин и Джордан. Дългата нощ явно не му се беше отразила по никакъв начин.
Дали беше спал в самолета? Нуждаеше ли се изобщо от сън?
Джордан не беше произнесъл нито дума откакто бяха потеглили — не искаше да разсейва Корза, докато шофира. Ерин също си мълчеше, но той се съмняваше, че го прави поради същата причина.
Още не можеше да проумее реакцията ѝ. Откакто беше предал на кардинала венчалната си халка, Ерин като че ли стоеше настрана от него. На няколко пъти забеляза, че го поглежда крадешком, сякаш не смееше да се обърне открито към него.
Ако знаеше, че оповестяването, че не е семеен, ще намали интереса ѝ към него вместо да го увеличи, щеше да предаде пръстена на Бернар на четири очи. Ала какво знаеше той за жените? Беше прекарал годината от смъртта на Керън скрит зад халката.
Ерин се размърда до него.
— Онова там е село Етал.
Той се наведе да погледне в посоката, в която сочеше.
Отпред светещи улични лампи осветяваха бели постройки с кафяви покриви, сгушени сред иглолистната гора. Повечето прозорци все още бяха тъмни в ранния час. Мястото изглеждаше като взето от пощенска картичка — живописно селце с думите „Насладете се на Бавария!“ на преден план. Трудно можеше да се повярва, че малкото селище крие тъмна тайна — че е твърдина на сангвинистите.
Рун мина през селото, без да намали.
След няколко остри завоя пред тях се появи величествена барокова сграда, разделена на две извисяващи се крила. В центъра към небето се издигаше купол, върху който имаше масивен златен кръст, сияещ на лунната светлина. По бялата като кост фасада имаше безброй арки, приютили статуи и украсени прозорци.
— Абатство Етал — с благоговение произнесе Ерин и изправи гръб на мястото си. — Надявах се да го видя някой ден.
На Джордан му стана хубаво, че отново я чува да говори.
Тя продължи и в гласа ѝ отново се долавяше предишната възбуда:
— Людовик Баварски избрал да построи манастира тук, защото конят му се поклонил три пъти на това място.
— Как можеш да накараш кон да се поклони? — учуди се Джордан.
— Явно с божествена намеса — отвърна Ерин.
Той ѝ се ухили и се наведе напред към свещеника.
— За този манастир ли ставаше дума, падре? Тук ли се намира тайният университет?
— Отзад. И предпочитам да ме наричате Рун, а не падре.
Колата поднесе на ъгъла и изпод гумите захвърча чакъл. Фаровете осветиха по-прости сгради отзад — бели и с червени покриви, по-скромни и аскетични. По стил те май подхождаха повече на сангвинистите.
Рун рязко спря до една невзрачна постройка. Свещеникът беше слязъл преди двигателят да затихне напълно. Остана до колата и оглеждаше околните хълмове, като движеше единствено очите си. Ноздрите му се разшириха.
Ерин посегна към дръжката на вратата, но Джордан я спря.
— Да изчакаме, докато не каже, че можем да слезем. И се закопчай, ако обичаш.
Искаше тя да бъде защитена колкото се може повече. Отвън Рун бавно се завъртя в кръг, сякаш очакваше атака от всяка посока.
Рун пусна сетивата си и чу сърцата на хората, които спяха в съседния манастир. Надуши борова смола от гората и горещ метал от колата, чу тихото шумолене на крилете на сова над дърветата, бързото топуркане на полска мишка под земята.
Не откри никаква заплаха.
