— Мога ли да ти помогна? — попита Томи и се дръпна назад.
В отговор получи усмивка — толкова студена, че чак потрепери.
Внезапно обхванат от ужас, Томи започна да натиска бутона за повикване, сякаш изпращаше сигнала SOS. Сви се до прозореца, сърцето му заби лудешки и мониторите започнаха да пищят като обезумели.
Момчето намигна.
Томи остана поразен от шантавото действие.
Кой намигваше в наши дни? Сериозно, кой...
Дясната ръка на хлапето беше толкова бърза, че Томи дори не видя размазано петно, докато ръката не спря под челюстта му. Остра болка прониза врата му.
Томи вдигна двете си ръце, за да опипа мястото. През пръстите му потече кръв. Бликаше на тласъци от гърлото, пропиваше болничната пижама, капеше на пода.
Момчето свали ръка и го загледа, навело леко глава настрани.
Томи стисна гърлото си в опит да спре червения поток, като буквално се душеше. Кръвта обаче продължаваше да тече между пръстите му.
Изкрещя, но от гърлото му излезе само топло клокочене, а по гърлото плъзна изгаряща болка.
Съзнавайки, че се нуждае от помощ, Томи издърпа кабелите на електрокардиографа. Зад него линията на монитора стана права и се включи аларма.
Незабавно двама войници се втурнаха в стаята с готови за стрелба автомати.
Видя шокираните им изражения — и момчето намигна отново.
„Лошо.“
Като се движеше с невъобразима бързина, хлапето взе един стол и го запрати в дебелия прозорец. И без да спира, метна Томи навън в нощта.
Най-сетне свободен.
Студеният въздух свистеше в ушите му, докато падаше. Топла кръв бликаше на тласъци от врата му.
Затвори очи, готов да види мама и татко.
Едва успя да си ги представи, когато земята го блъсна с ужасна сила. Никога досега не бе изпитвал по-голяма болка. Със сигурност щеше да свърши скоро. Просто трябваше.
Не свърши.
Куршуми вдигаха искри от асфалта около него. Войниците стреляха през счупения прозорец. Куршуми оставяха електрически следи от болка в гърдите му, в бедрото, в ръката.
Виеха сирени. Включиха се прожектори.
Момчето се приземи леко до него, сивите му велурени обувки докоснаха безшумно земята. Нима беше скочило? От тази височина?
Момчето сграбчи ръката му. Костите на Томи стържеха една в друга, докато хлапето го мъкнеше далеч от лъчите на прожекторите към пустинята, тичайки бързо като газела. Определено не му пукаше как камъните режат гърба на Томи, как ударите допълнително натрошават костите му.
А през цялото време безразличните звезди сияеха над тях.
Намигаха студено като момчето.
Томи искаше всичко това да приключи. Спеше му се. Искаше да умре.
Започна да брои до смъртта си.
„Едно. Две. Три. Четири...“
През мъглата от болка му хрумна най-лошата мисъл в живота.
„Ами ако изобщо не мога да умра?“
Ерин бързаше няколко крачки зад Рун, който излезе от параклиса и тръгна нагоре по стълбите през лабиринта от тунели. Въпреки че той се движеше енергично, Ерин знаеше, че е забавил ход заради нея, но я беше страх да бъде близо до него. На трептящата червена светлина в параклиса яростта му беше очевидна. Сякаш едва се беше сдържал да не ѝ се нахвърли.
Ако не беше тъмният лабиринт от тунели, щеше да избяга. Само че свещта ѝ беше угаснала и ѝ трябваше светлината от молитвената свещ в ръката на Рун, за да се върне на безопасно място.
Накрая някъде отпред, от отворена врата, от която струеше светлина, отекнаха разгорещени гласове. Разпозна ги — гневния тембър на Джордан, превзето досадния тон на отец Амвросий и примирената въздишка на кардинал Бернар.
— Къде е тя? — прогърмя гласът на Джордан. Несъмнено питаше какво е направил отец Амвросий с нея.
Тъмната фигура на Рун изчезна през входа.
Ерин забърза след него и попадна в модерна стая с варосани стени, под от полиран камък и дълга маса, върху която имаше оръжия и муниции.
Всички очи се обърнаха към нея.
Лицето на Джордан се отпусна.
— Слава богу — въздъхна той, макар че Бог нямаше нищо общо със станалото.
Другите останаха с непроницаеми лица, с изключение на Рун.
Той се впусна напред, сграбчи отец Амвросий за гърлото и го блъсна в стената. Краката на дребния свещеник заритаха във въздуха.
— Кардинале! — изпъшка той, като се задушаваше.
Рун стисна гърлото му още по-силно.
— Ще си уредя сметките с теб, Амвросий. Хубаво го запомни.
Джордан направи крачка напред и вдигна ръце, сякаш се канеше да се намеси.
Лицето на кардинала стана безстрастно.
— Пусни го, Рун. Ще се погрижа да бъде порицан подобаващо.
Рун се наведе напред.
Единствено стоящата отстрани Ерин видя заострените върхове на зъбите му.
— Махай се от очите ми — заплашително изсъска той. — Ако не искаш разплатата да стане още сега.
Рун пусна свещеника, който беше пребледнял като смъртник. Значи и той беше видял острите зъби. Отец Амвросий дойде на себе си, побърза да се отдалечи и си плю на петите.
Джордан пристъпи към нея.
— Ерин, добре ли си? Къде беше? Какво стана?
— Нищо ми няма.
