— Е, вече разбирате — изтъкна Рун. — Както ви предупреди кардинал Бернар, ако посечете стригой, продължавайте да режете. Не приемайте, че е смъртно ранен, защото най-вероятно не е. Бъдете нащрек през цялото време.
Джордан кимна.
— Стригоите са уязвими единствено за огън, сребро, слънчева светлина и рани, които са толкова сериозни, че кръвта не може да спре достатъчно бързо.
Джордан се загледа към арсенала, явно доста по-разтревожен, отколкото беше преди малко.
— Благодаря за инструктажа — промърмори той.
Кардиналът посочи няколкото ножа на масата.
— Всички тези оръжия са покрити със сребро и са благословени от църквата. Мисля, че ще ги намерите за по-ефективни от ножа на глезена ви, сержант Стоун.
Джордан вдигна ножовете един по един, като ги преценяваше на тежест. Избра си един с дръжка от кост и дълъг около трийсетина сантиметра. Огледа го внимателно.
— Това е американски ловджийски нож.
— Подходящо оръжие — одобри Рун. — Ножът е от времето на Гражданската война и бе носен от наш брат, който загина в битката при Антиетам.
— Едно от най-кървавите сражения в онази война — отбеляза Джордан.
— Оттогава острието е посребрено. — Рун погледна сержанта. — Носете го добре и с уважение.
Джордан кимна сериозно, оценявайки историята на оръжието.
Ерин си спомни битката с ножове в гробницата. Никога вече нямаше да се крие безпомощна в сандъци.
— Аз също искам един. И пистолет.
— Можете ли да стреляте? — попита я кардиналът.
— Ловувах като дете, но никога не съм стреляла по нещо, което не смятам да изям.
Джордан отново пусна онази своя крива усмивка.
— Тогава си мисли, че стреляш по нещо, което иска
Тя се усмихна насила. Все още ѝ призляваше при мисълта, че трябва да стреля по някого, дори по стригой. Те изглеждаха като хора; всъщност някога са били хора.
— Те няма да се поколебаят да ви убият, че и по-лошо — рече Рун. — Ако не можете да се решите да отнемете живота им...
— Недей така, синко — прекъсна го кардиналът. — Не всеки е замесен от войнишко тесто. Доктор Грейнджър ще бъде с вас като учен. Сигурен съм, че ти и сержант Стоун можете да осигурите безопасността ѝ.
— Не споделям подобна безрезервна вяра в нашите способности — възрази Рун. — Тя трябва да бъде готова да се защити.
— И ще го направя. — Ерин взе един „Зиг Зауер“.
— Отлично оръжие. — Кардиналът ѝ подаде няколко кутийки със сребърни патрони.
Тя прибра пистолета в кобур за рамо. Чувстваше се нелепо в дългата си пола, сякаш участваше в някакво шоу за Дивия запад.
— Мога ли да получа чифт джинси?
— Ще се погрижа — обеща Бернар и посочи дрехите, окачени на стената — два дълги кожени шлифера. — Тези също са за вас.
Джордан отиде до палтата и опипа по-голямото.
— От какво са ушити?
— От кожата на вълк бласфемари — отвърна кардиналът. — Издържа както на ножове, така и на куршуми.
— Като бронежилетка — одобрително рече Джордан.
Ерин взе по-малкото палто, което несъмнено бе предназначено за нея. Беше близо два пъти по-тежко от обикновено яке. Иначе изглеждаше нормално, просто от скъпа кожа.
Джордан облече своето. Беше с цвета на млечен шоколад и му отиваше идеално. Изглеждаше дори по-добре, отколкото в маскировъчна униформа.
Ерин наметна своето, което бе малко по-светло от това на Джордан. Стигаше до коленете ѝ, но беше достатъчно широко, за да ѝ позволява да се движи свободно. Кръглата яка докосваше брадичката ѝ и пазеше шията.
— Искам да ви дам и това. — Рун пъхна в ръката ѝ сребърен накит — верижка с православен кръст.
Преди години беше носила подобен кръст всеки ден — докато не го изхвърли от гърба на коня, когато избяга. След като години наред баща ѝ се беше опитвал да ѝ набие Бог в главата, накрая бе успял само да го избие.
— Каква полза от него? — попита тя. — Кардиналът каза, че свещените предмети не са толкова мощни срещу стригои.
— Това не е просто оръжие. — Рун говореше толкова тихо, че Ерин трябваше да напрегне слух, за да го чува. — А символ на Христос. По-силно е от всяко оръжие.
Ерин се взря в искрените му очи. Нима се опитваше да я върне отново в лоното на църквата? Или беше нещо повече?
От уважение към онова, което видя в погледа му, тя си сложи кръста.
— Благодаря.
Рун сведе едва-едва глава, после подаде друг кръст на Джордан.
— Не е ли рано за размяна на накити? — попита младият мъж.
Рун се намръщи объркано.
Ерин се усмихна — и се почувства по-добре.
— Не му обръщай внимание. Просто те дразни, Рун.
Джордан въздъхна, сложи ръце на кръста си и зададе последния си въпрос.
— И кога потегляме?
Бернар отговори без капка колебание.
— Веднага.
До зазоряване имаше още часове. Джордан се размърда на задната седалка на черния „Мерцедес S600“ седан. Загледа се през прозореца към черната баварска гора, където нощта все още имаше пълно господство. Ерин седеше до него, а Корза караше умело, демонстрирайки свръхестествените си рефлекси.
„Марио Андрети със свещеническа якичка.“
