— Разбира се. — Брат Леополд седна в скърцащия кожен стол. — Просто искам двамата ви спътници да разберат, че познанията ми в тази област не са езотерични. Откакто станах сангвинист, научих повече за дейността на нацистите и посветих продълженото ми съществуване и изследванията си на премахването на последиците от делата им и на гарантирането, че подобно зло няма да надигне глава никога повече.
— И във връзка с това виждали ли сте преди подобни медали? — попита Рун.
— Виждал съм подобни. — Брат Леополд порови в едно чекмедже на бюрото и извади малка дървена кутия със стъклен капак. — Това са значки на Аненербе. Повечето от тях са събрани от отец Пиер, моя наставник и свещеника, който ме приобщи към ордена. Той знаеше много повече от всеки друг за окултните практики на нацистите, може би повече и от самите нацисти.
Ерин си спомни, че кардинал Бернар беше споменал името на покойния свещеник в Йерусалим. През вековете мнозина прочути историци бяха измрели, отнасяйки със себе си в гроба недокументираните си познания. Подобна трагедия не беше в сила единствено за човешките учени.
Монахът насочи вниманието ѝ отново към кутията.
— Мисля, че ще оценете формата на медала в центъра.
Той почука стъкления капак над оловен медальон във форма на руната Одал, със свастика в средата и два израстъка, излизащи от дъното като мънички крака.
Ерин прочете думите по краищата.
— „Народ“ и „племе“ — преведе брат Леополд. — Аненербе вярвали, че германците са потомци на арийската раса, населявала Атлантида, преди да се пресели на север.
— Атлантида ли? — Джордан поклати глава.
Ерин забеляза друга значка в кутията. Приличаше на пиедестал, поддържащ отворена книга.
— А това какво е?
— А, тази значка представя важната роля на Аненербе в документирането на арийската история и наследство, но според някои изобразява голяма тайна, някаква окултна книга с огромна мощ, пазена от тях.
Ерин и Рун се спогледаха.
„Възможно ли е това да е някакъв намек, че притежават Кървавото евангелие?“
Монахът избута настрани купчина нацистки документи и разкри под тях модерна клавиатура. Затрака по нея и стъклената стена до бюрото му светна, превръщайки се в огромен компютърен монитор. На големия екран със смайваща скорост потекоха данни. Явно сангвинистите си падаха не само по древни, но и по модерни играчки.
— Ако търсите изгубен артефакт на Аненербе — заговори Леополд, докато пръстите му летяха над клавиатурата, — това е карта на Германия. Работя върху нея вече близо шейсет години. Червените стрелки сочат предполагаеми нацистки бункери и хранилища. Зелените са проверени. — Той въздъхна. — За съжаление червените стрелки са повече от зелените.
Ерин се обезсърчи. На картата нямаше и квадратен сантиметър без стрелка.
И наистина, повечето бяха потискащо червени.
— Ако всички тези не са проверени, как изобщо знаете, че ги има? — попита тя. — Какво имате предвид под предполагаеми нацистки бункери?
— Чуваме истории за тях. Местен фолклор. Понякога се досещаме от почти унищожени нацистки документи.
Джордан присви очи към стената.
— Но това не е единственият начин да определите местата, нали? — Той кимна към претрупания екран.
— Ако се съди по сложността на това изследване, явно използвате сателитна телеметрия и дълбочинен радар, за да идентифицирате скрити подземни структури.
Брат Леополд се усмихна.
— Създава впечатление едва ли не за мамене. Но в крайна сметка всичките тези чудесни технологии успяха да добавят само още червени стрелки на екрана. Единственият начин да разберем дали там наистина има нещо и дали скритите структури съдържат нещо съществено, е да бъдат проучени лично, една по една.
Очите на Рун се стрелкаха, докато оглеждаше картата от горе до долу.
— Онова, което търсим, може да е на което и да е от тези стотици места.
Брат Леополд избута стола си назад и сложи крак върху крак.
— Съжалявам, че не мога да ви предложа по-добър отговор.
Рун трепна. Ерин усети нетърпението му. Белиал издирваха книгата също толкова енергично, колкото и тя, Джордан и Рун. Всяка минута беше от значение.
Джордан почука по една червена стрелка.
— В такъв случай да започнем мръсната работа оттук, народе. Обикаляме местата, отбелязваме ги според степента им на важност и ги проверяваме. Ще работим по мрежа. Ще отнеме време, но пък няма да пропуснем нищо.
Идеята му звучеше логично — ала Ерин имаше чувството, че е погрешна.
Джордан гледаше как Ерин пристъпва към бюрото да вземе медальона под лупата. По намръщеното чело и скования гръб ѝ личеше, че е обезсърчена. На него също не му допадаше идеята да претърсват стотици места, но какъв друг избор имаха?
Когато Ерин се обърна към него, дълбоко в очите ѝ проблесна светлинка. Това обикновено означаваше, че нещата са на път да се променят, невинаги към добро.
Докосна рамото ѝ.
— Ерин, хрумна ли ти нещо?
— Не знам. — Тя потърка с палец руната на гърба на медала.
Рун наклони глава настрани и я загледа с напрегнатост, която зачовърка Джордан — сякаш погледът му можеше да я погълне.
Той застана помежду им.
