— Само Надя и Емануел — каза Рун. — Аз ще съм третият.
— Какво е триада? — попита Джордан, който подслушваше разговора.
— Воините сангвинисти често работят на групи по трима — обясни Леополд и вдигна слушалката на черен телефон. — Свещено число.
„И идеална бойна единица" — мислено добави Рун.
— Ще отида с двама други до онзи бункер и ще го претърся — съобщи на глас той.
Ерин скръсти ръце на гърдите си.
— Аз също идвам.
— Работим заедно — добави Джордан. — Нали така каза кардиналът?
Рун се изпъна.
— Вашата задача беше да ми помогнете в търсенето, което и направихте. Ако постигнем успех, ще се върнем тук с артефакта.
Джордан се усмихна скептично.
— Доколкото си спомням, кардиналът каза, че
Брат Леополд набра четири цифри и заговори в слушалката, но не сваляше поглед от войника. Беше чул думите му, знаеше какво означават те и вече разбираше какво търсят гостите му.
— Рун — заговори Ерин. — Ако... артефактът е в онзи бункер, моята помощ те отведе до него и може би ще се нуждаеш от мен и когато влезеш вътре.
— Оцелявал съм векове наред без вашата помощ, доктор Грейнджър.
Тя не отстъпи.
— Ако кардиналът е прав за пророчеството, сега не е време за гордост. Отнася се за всички ни.
Рун примигна. Тя прямо беше назовала най-големия му недостатък.
Гордостта.
Именно този недостатък навремето беше причинил падението му. И той нямаше да позволи това да се случи отново. Права беше. Като едното нищо можеше да му потрябва помощта й и не биваше да бъде прекалено горд и да я откаже.
— Всички трябва да направим онова, за което сме призовани — продължи Ерин, повтаряйки като ехо думите, които му бе казал кардиналът.
„Всеки от нас трябва смирено да се подчини на съдбата си.“
— Книгата изисква най-доброто от нас и нищо по-малко — добави тя.
Рун сведе очи. Ако пророчеството беше започнало да се сбъдва, тримата заедно трябваше да намерят книгата. Колкото и да му се искаше, не можеше да остави Ерин тук.
Дори и заради собствената ѝ безопасност.
Или заради неговата.
На големия компютърен екран имаше нова карта — модерна пътна карта на планинския район Гармиш-Партенкирхен. Тайният бункер се намираше на около шейсет и пет километра оттук. Ерин проследи на светещия монитор тънката бяла линия, която минаваше между тъмнозелени хълмове и свършваше при малко алпийско езеро.
— Това път ли е? — попита тя.
— Стар черен път — обясни брат Леополд. — Колата, с която пристигнахте, не може да мине по него. Но...
Зад тях вратата на кабинета се отвори.
Рун рязко се завъртя, готов за действие.
Ерин също се обърна. Дали другите бяха прави да бъдат нащрек дори тук, където тя самата се чувстваше в безопасност? Внезапно усети колко е неспособна да се справи с грозящите ги заплахи.
Две фигури в черно влязоха в стаята като леден вятър — бързи, неуморни и студени. Едва когато спряха да се движат, Ерин ги разпозна като сангвинисти.
Изненада се. когато откри, че първата фигура е на жена в шита кожена броня, подобна на тази на Рун — с това изключение, че носеше тънък сребърен колан, като че ли направен от халки. Лъскавата ѝ черна коса бе сплетена на плитка и прибрана на кок. Суровото ѝ лице бе по-тъмно от това на Рун и също толкова непроницаемо. Облечената ѝ в ръкавица ръка се отпусна на дръжката на нож, закрепен за бедрото ѝ.
Погледът ѝ моментално обхвана помещението, след което тя едва-едва кимна на Ерин и Джордан.
— Аз съм Надя.
Другият, който бе мъж, стоеше две крачки зад нея.
— А аз съм Емануел — представи се той с испански акцент.
Носеше разкопчано черно расо, което разкриваше кожена броня и скрити сребристи оръжия. Русата му коса падаше свободно по раменете му, твърде дълга за свещеник. По изсечената му скула се спускаше розов белег.
Рун заговори бързо с тях на латински. Ерин слушаше, без да показва, че разбира. Както обикновено, Джордан остана нащрек с ръка върху приклада на картечния пистолет. Личеше си, че няма доверие на никого.
Ерин се престори, че разглежда картата на екрана, като в същото време продължаваше да подслушва.
Рун бързо разказа всичко на груб латински — за пророчеството, за Ерин и Джордан, за книгата, която търсеха, и за врага, срещу когото бяха изправени. Когато спомена думата „Белиал“, Надя и Емануел се напрегнаха.
След като приключи, Рун се обърна към Леополд.
— Подготвихте ли онова, за което помолих?
Леополд кимна.
— Три мотоциклета. Вече са заредени и ви очакват.
Ерин отново се озърна към картата и тънката бяла нишка, която се виеше през планината. Май нямаше да изминат този тежък път с кола или джип.
— Готови ли сте? — попита Рун, поглеждайки Ерин и Джордан.
Ерин само кимна, но дори този жест беше фалшив. Изобщо не ѝ се искаше да напуска познатата територия на прашни книги, кожени столове и студената сигурност на компютърния екран. Само че беше поела ангажимент.
