Ерин насочи фенера си нагоре. Прилепите се разлетяха от лъча като ужилени — и може би светлината наистина ги жилеше.
— Откъде...
— Работя много в пещери — обясни тя.
Лъчът на фенера ѝ скачаше насам-натам. Всеки път, когато осветяваше очите на някой прилеп, създанието се дърпаше назад.
— Никога не са толкова агресивни.
Джордан насочи картечния си пистолет нагоре. Лъчът на оръжието също пръсна нападателите.
— Защото работиш сред нормални прилепи, а не с такива гадости.
— Прегрупират се все по-бързо. — Ерин говореше като изследовател, но гласът ѝ бе станал цяла октава по-висок от нормалното. — Започват да свикват със светлината.
— Нека дойдат. — Надя беше свалила сребърния си колан и го държеше в ръка. Докосна всяка брънка като мънисто от броеница. — Писна ми да ги чакам.
— Търпение — рече Рун. — Да тръгнем напред и да намерим врата и място, където да се скрием. Може да не ни нападнат.
— Ако можете, потърсете врата от дясната страна на коридора. Нещо, което да води към центъра на ромба.
Джордан ѝ се възхити. Дори заобиколена от черен облак пищяща смърт, тя нито за миг не се отклоняваше от целта. Още мислеше за съкровището, скрито в бункера.
Емануел направи крачка напред с вдигната ръка. В юмрука му проблясваше кинжал.
Надя пристъпи до него с балансирана стъпка, грациозна като балерина.
Петимата заедно бавно тръгнаха по тунела, без да изпускат от поглед гъмжилото прилепи над тях.
Джордан копнееше да стреля, но се тревожеше от рикошетите, както и да не би да провокира създанията. Помнеше предупреждението на Надя, че куршумите няма да ги убият. Най-добрият им шанс беше да стигнат...
Без нито звук прилепите атакуваха.
Отново подминаха сангвинистите и се насочиха право към двойката в центъра на триадата.
Летяха право към лицето на Ерин.
И на Джордан.
Надя завъртя колана си над главите им. Джордан едва сега се досети, че това е нещо като бич от сребърна верига. Въртеше оръжието със свръхестествена сила и скорост, подобно на кухненски робот. Прилепите, озовали се твърде близо, бяха разкъсани на парчета.
Научило урока, множеството се оттегли.
Бичът на Надя улучи един закъснял прилеп по сивия му гръб и запрати създанието в бетонната стена.
Междувременно Рун и Емануел продължаваха напред с ножове във всяка ръка, като си пробиваха път през тъмните крилати форми.
Джордан защитаваше тила колкото можеше с бойния си нож. Пронизителният писък го оглушаваше. Въпреки защитата на палтото, ръцете и лицето му бяха покрити с безброй драскотини.
Сякаш на мястото на всеки свален прилеп се появяваха два нови.
Ерин заби ножа си в корема на един, който бе успял да мине покрай Джордан. Острите зъби спряха на косъм от носа ѝ, преди създанието да тупне на пода.
Джордан сграбчи друг прилеп, докато се опитваше да прелети покрай него. Кожата му беше студена и суха като на мъртъв гущер. Потисна погнусата си и го съсече с ножа си. Съществото изви мускулестия си врат и заби зъби в мекото на палеца му. Болка прониза цялата му ръка.
Заудря бетонната стена — веднъж, два, три пъти, но прилепът не пускаше. Не можеше да се освободи. Джордан усети как зъбите му остъргват костта, заплашват да откъснат пръста. Кръв потече по вътрешната страна на ръкава към лакътя му. Друг прилеп се стрелна покрай главата му, оставяйки жилеща рана на слепоочието.
Ерин му се притече на помощ. Сграбчи прилепа на ръката му за ушите, заби ножа си под брадичката му и дръпна острието надолу. Черната кръв опръска стената и зъбите най-сетне го пуснаха.
— Напред! — извика Рун. Беше на една крачка от тях, но в момента разстоянието изглеждаше невъобразимо голямо. — Пред нас има врата! Отдясно!
Емануел се хвърли напред, водейки атаката. Прилепите летяха в лицето му, врата, ръцете. Но явно не изгаряха от желание да го хапят, не че високият мъж не беше получил рани. Цялото му тяло кървеше, русата му коса бе почерняла от кръв.
Друг прилеп се вкопчи в уморената ръка на Джордан. Зъби се впиха в китката му. Определено нямаха никакъв проблем да хапят него.
Ножът на Рун проблесна във въздуха, разрязвайки криле и козина.
Прилепите обаче продължаваха да прииждат.
Ръката на Джордан пулсираше и губеше сили — а прилепите сякаш нямаха край.
Батори приклекна на брега на обвитото в мъгла баварско езеро.
Пръстът ѝ докосна оставените в калта следи. Тук беше влачено нещо широко и тежко — при това наскоро. Водата вече беше запълнила браздите, но не се виждаха листа и иглички, нито следи от животни.
Изправи се и даде знак на бойците си да останат назад, докато обиколи района, където лодката е била вкарана във водата. Откри отпечатъци от обувки и разпозна американски военни кубинки, чифт маратонки и следите на три чифта ръчно ушити ботуши, два големи и един малък. По дълбочината на отпечатъка можеше да отсъди, че следите бяха на две жени и трима мъже.
Но Батори не обичаше да прави предположения.
