Проследи следите до самата вода. Впери поглед в гъстата мъгла и изруга — не виждаше нищо на повече от няколко метра разстояние. По-рано едва не беше изпуснала Рун и спътниците му, когато се измъкнаха под прикритието на мъглата. Добре, че ревът на двигателите ги издаде.
Обърна се към първия си помощник.
— Чуваш ли нещо, Тарек?
Той наклони глава настрани и се заслуша.
— Няма нито едно биещо сърце.
Но дали казваше истината, или лъжеше, за да ѝ попречи да намери книгата?
„Магор?“ — мълчаливо повика тя.
Вълкът сведе глава. Той също не чу нищо. Батори потупа топлия му хълбок. Колата ѝ не можеше да се сравнява с бързите мотоциклети на такъв пресечен терен. Беше разчитала на носа на Магор, за да проследи жертвите си дотук. Но макар острите сетива на вълка да ѝ послужиха добре, той не можеше да долови нищо във водата, както и тя не можеше да вижда от гъстата мъгла.
Отново се загледа в спокойното езеро. Изглежда, сангвинистите се бяха сдобили с лодка и имаха добра преднина.
Това беше ново предизвикателство.
— Тарек, намери карта на езерото.
Той ѝ подаде мобилния си телефон със сателитната снимка на екрана. Езерото нямаше острови. Това означаваше, че сангвинистите или бяха минали от другата страна с лодката, или търсеха нещо под водата. А това беше проблем, тъй като тя нямаше нито лодка, нито представа откъде може да се сдобие с такава. Търсенето щеше да е само загуба на скъпоценно време.
От гърлото на Тарек се изтръгна нетърпеливо ръмжене. Стригоите мразеха да чакат. Останалите доловиха безочието му и запристъпваха от крак на крак.
Тя го изгледа, докато той не се умълча, след което за всеки случай му заповяда:
— Извади от строя мотоциклетите. Но не се отдалечавай.
Магор седна на задните си лапи до нея и червеникавозлатистите му очи се насочиха към езерото. Тя постави ръка на главата му и отново погледна снимката на екрана. Може би можеше да научи защо сангвинистите са избрали това място.
Увеличи сателитното изображение и огледа терена около езерото. Снимката беше направена през лятото. Тъмнозелените дървета скриваха земята. Нито една поляна не изглеждаше подозрително.
— Моторите вече няма да тръгнат — обади се Тарек.
— Добре — отвърна тя. Когато се върнеха, сангвинистите нямаше да могат да се измъкнат бързо.
Увеличи още снимката и вниманието ѝ беше привлечено от дълга права линия с по-светъл нюанс на зеленото. Вода ли означаваше това? Или дърветата там бяха по-млади? Свърза линията с друга, която едва се забелязваше, после с трета.
Усмихна се на блестящия си ум, когато разпозна фигурата.
Беше единият ъгъл на символа, изобразен на нацисткия медальон. Останалата част като че ли продължаваше
„Значи затова са дошли тук.“
Замисли се за формата на руната. Прокара дълъг нокът по екрана, проследявайки ромбоидната фигура. И осъзна нещо невероятно интересно. Единият крак на руната продължаваше и свършваше
Погледна малката армия — бойците ѝ бяха достатъчно силни, за да копаят часове наред, без да се уморят. Трябваше да рискува. Загледа се през езерото към далечните хълмове.
Ако се окажеше права, подземното хранилище може би си имаше задна вратичка.
27 октомври, 05:48 ч.
Сетивата на Рун се объркваха в отекващите бетонни тунели, сякаш се биеше под вода. Ултразвуковите писъци пронизваха черепа му. От пляскащи криле и гърчещи се, пръскащи кръв тела бе почти невъзможно да се концентрира.
Въпреки това се бореше през шума, съсредоточен върху едно лице — уплашено, окървавено и свирепо.
Ерин Грейнджър.
Рун стигна до нея и помете един прилеп от гърдите ѝ с цялата си сила, като счупи кухите кости и смаза муцуната на съзнанието. Макар че дългото палто продължаваше да я пази цялата с изключение на ръцете и главата, той виждаше трескавото туптене на артерията на шията ѝ, чуваше тежкото ѝ дишане. Групата нямаше да издържи още дълго.
Ерин се завъртя пред него, борейки се с друг икароп, който се беше вкопчил в гърба ѝ и се мъчеше да се добере до шията.
Лъчът на фенера ѝ подскочи и освети цели завеси от прилепи над главите им.
Бяха хиляди.
Рун я сграбчи, метна я на гръб и я помъкна през тъмната врата, до която се сражаваше Емануел с ножа си. До него Надя танцуваше сред проблясъците на вихъра сребърна смърт.
— Вкарай войника вътре! — извика Рун на сестрата си по орден.
Нарочно пусна грубо Ерин да падне по гръб, за да смаже икаропа с оглушителен писък и хрущене на кости. Войникът се плъзна по пода след тях, защитаван от собственото си кожено облекло. Завъртя се и блъсна с фенерчето си един прилеп от рамото си, след което го довърши с рязък удар с приклада на пистолета.
