Ерин спря и огледа мъртвия войник с погледа на професионалист.
„Той е като мумиите, които откривам при разкопки.“
Повтаряше си го, докато изучаваше петното засъхнала кръв по униформата му. Имал е огромна рана на гърдите.
Какво се беше случило тук?
Премести се зад тялото, обърна се и насочи фенерчето обратно към вратата. До нея лежеше второ тяло. Потръпна при мисълта, че едва не го бяха настъпили на влизане.
Без да обръщат внимание на труповете, сангвинистите се заеха да претърсват рафтовете до радиостанцията.
Нямаше място, за да им помага, така че Ерин отиде при останките до вратата. Кръглата дупка в черепа на човека показваше красноречиво как точно е умрял той. Униформата му беше различна от онази на радиста. Беше кафява и от по-груба тъкан.
Лъчът на фенерчето ѝ се плъзна по нея.
— Руснак — обади се Джордан. — Виждаш ли червената петолъчка? Емблемата е съществувала и по време на Втората световна война.
„Руснак ли?“
— Какво е правил тук? — учуди се Ерин. — И как е успял да се добере до това място?
Джордан приклекна до нея и прерови джобовете на войника, като подреждаше вещите в дебелия слой прах на пода — пакет цигари, кибрит, официален на вид документ на кирилица, писмо и снимка.
Джордан вдигна избелялата фотография на жена и кльощаво момиче с плитки пред купа сено.
„Вероятно това са жената и дъщерята на убития.“
Запита се колко ли време е трябвало да чака тя, за да научи за съдбата на съпруга си. Дали го е оплаквала, или е изпитала облекчение, че вече го няма? Жената би трябвало вече да е мъртва, но малкото момиче спокойно можеше да е живо.
Ерин се обърна към Рун. Трябваше да прави нещо.
— Има ли някакъв начин брат Леополд да уведоми семейството на войника?
Той я погледна за момент.
— Вземете писмото. Като го знам какъв е, ще се опита.
Ерин прибра писмото и се изправи. Представи си сцената, разиграла се преди години тук.
Но защо?
Надя застана до Джордан и протегна облечена в ръкавица ръка.
— Дайте да видя другия документ.
Той й подаде документа на кирилица. Тя го прегледа, сгъна го и го прибра в джоба си.
— Какво е това? — попита Джордан.
— Заповед. Частта му е била прехвърлена от Санкт Петербург в Южна Германия в края на войната. За да прибере „представляващи интерес предмети“, преди да дойдат американците.
— От Санкт Петербург ли? — попита Рун.
Двамата с Надя се спогледаха. На лицата им беше изписано безпокойство.
Накрая Надя махна към вратата.
— Няма какво повече да научим тук — каза тя. — Продължаваме нататък.
Ерин се огледа ужасено. Археологът в нея негодуваше, че не е снимала помещението, че не е отбелязала точно кое къде се намира и не е направила каталог на находките.
— Но тук може да има и други сведения за...
— Трябва да претърсим колкото се може повече помещения, преди от Белиал да са ни открили. — Рун се дръпна от вратата. — Брат Леополд ще направи по-подробно описание по-късно, стига да има време.
Джордан следваше плътно Ерин, която излезе след Рун в дългия тунел.
Този път сангвинистите вървяха по-бързо. Нещо явно ги беше разтревожило. Ерин погледна с безпокойство Джордан. Всяко нещо, което изнервяше трима със способности като техните, би трябвало да е ужасяващо.
Нататък по тунела огледаха още едно помещение — спално, с легла на два етажа. Ерин преброи четирима мъртви немски войници, двама още в леглата си и двама на пода. До стената се бяха свлекли и двама мъртви руснаци.
Явно бе имало ожесточена битка.
В металните шкафове до леглата имаше сгънати дрехи, цигари, кибрити, няколко неприлични пощенски картички, писма и много снимки на други жени и деца, тъжно напомняне за онези, които бяха останали по домовете си, очаквайки вест от любимите.
Ерин събра колкото се може повече писма и ги напъха в джобовете си с надеждата, че мократа тъкан няма да съсипе мастилото.
Откри също и книги — наръчник за грижа за оръжието, роман на немски, брошура за венерически болести — но нищо, което да отговаря на описанието за Кървавото евангелие.
Поразена и с натежало сърце от касапницата, тя излезе в тунела. Останалите я последваха.
Тежко шумолене като на завеси изпълни коридора, съпроводено от слабо и далечно скърцане. Косъмчетата на тила ѝ моментално настръхнаха.
— Джордан?
— Аз също го чух — каза той. — Плъхове?
Надя ги събра зад себе си.
— Не.
На крачка пред тях Емануел подуши въздуха, изпънал рамене назад, с извит врат и вдигната глава, досущ като куче.
„Или адски вълк.“
Ерин пое дълбоко дъх, но долови само миризма на плесен и бетон. Какво ли успяваше да надуши той?
— Какво е това? — попита Джордан.
— Бласфемари — отвърна Надя. — Покварените.
— Адски вълк ли? — Джордан вдигна картечния си пистолет, готов за действие.
— Не. — Надя погледна към Ерин. В момента в очите ѝ нямаше нищо човешко. — Икаропи.
