Дузина сребърни стрели го бяха заковали за един бор на няколко метра от Рун. Димът бълваше от раните му, обгръщаше го в призрачната мъгла на собствената му същност.
Рун знаеше, че не може да стигне до него — а дори и да можеше, смъртта вече беше поставила отпечатъка си върху стария му приятел и брат по вяра.
Емануел също го знаеше. Протегна ръка към бункера.
— Синко — разнесе се дрезгавият глас на Пиер от тъмното.
— Прощавам ти — прошепна Емануел.
Рун се надяваше, че Пиер е чул думите, и безмълвно се помоли за своя умиращ приятел.
После Емануел увисна, задържан прав единствено от жестоките стрели.
Зад камъка Надя избърса очи с опакото на дланта си. Подобно на Рун, тя трябваше да приеме, че Емануел е мъртъв, но в мъката се долавяше и мъничко радост. Той беше сполетян от най-почетния край за един сангвинист — смърт в битка.
Емануел беше освободил душата си.
Когато приключи с молитвата, Рун насочи цялото си внимание към единственото човешко сърце, биещо в гората. Сред стригоите имаше човешко същество, което разкриваше истината за нападателите им.
Белиал.
Но откъде бяха разбрали, че Рун е тук с групата си?
И колко се криеха в гората?
Зад него сърцата на Ерин и Джордан отекваха в бункера, където бяха останали заедно с Пиер. Те бяха в безопасност, поне за момента.
Рун посегна към бедрото си и взе манерката. Нуждаеше се от Христовата кръв, за да попълни изгубената току-що. Без нея нямаше да може да продължи да се сражава. Но с една глътка рискуваше да бъде запратен в миналото, безпомощен и уязвим.
Нямаше избор. Вдигна манерката и отпи.
Горещината се разля по него, даде му сили, прогони изгарянето на среброто с чистотата на Христовия огън. Периферното му зрение се обагри в алено.
Изкуплението заплашваше да го погълне.
Елизабет в полето. Елизабет до огъня. Яростта на Елизабет.
Стисна кръста на гърдите си, умолявайки болката да го задържи тук и сега. Светът се превърна в разбъркана смес от минало и настояще. Образи прелитаха пред очите му.
...дълга оголена шия.
...тухла, зазиждана в стена.
...младо момиче с малинено петно, крещящо безмълвно.
Мъчеше се да се съсредоточи върху гората, върху болката от кръста в изгорената му длан, върху звука на чупещи се клонки, когато стригоите се втурнаха от скривалищата си и се понесоха към бункера. Рискува да надникне зад ствола и хвърли толкова бърз поглед, че човешкото зрение не би могло да го улови.
Между шест и десет.
Не можеше да каже със сигурност.
Джордан и Ерин нямаха шанс срещу тях. Вдигна оръжието си с треперещи ръце.
Още образи го връхлетяха, напомняха му за неговия грях, лишаваха го от сили точно когато трябваше да бъде най-силен.
...пръски кръв върху бели чаршафи.
...бели женски гърди на лунна светлина.
...усмивка, ярка като слънцето.
Прицели се през призрачните картини от миналото и стреля, улучвайки двама стригои отдясно, всеки точно в коляното, като ги повали и забави, ако не друго.
Надя свали други двама отляво.
Зад него автоматът на Джордан затрещя, когато войникът откри огън от входа на бункера. Чу по-високото
Първата вълна стригои се пръсна настрани, опитваше се да им излезе странично. Зад тях прииждаха още. Рун преброи дузина, четирима от които ранени, но не тежко. Един беше по-стар от Рун; другите бяха младежи, но това не ги правеше по-малко опасни.
Спомените продължаваха да го връхлитат, този път по-плътни, завличаха го назад в миналото и го пускаха отново.
...пращящ огън, тих женски глас чете Чосър, като се запъва на средновековния английски и се смее толкова, колкото и чете.
...завъртяна рокля на лунна светлина, фигура, танцуваща сама под звездите на балкон, музика от отворен прозорец.
...бледа гола плът, така рязко открояваща се на аления фон на локвата кръв; единственият звук — собственото му задъхано пъшкане.
„Моля те, Господи, не... не това...“
Стрела одраска бузата му и го върна рязко в настоящето, като отцепи кора от дървото и се заби в пръстта зад него.
Дръпна се зад ствола. Никой от групата му нямаше да оцелее на открито, особено когато самият той беше в такова състояние.
Бяха твърде уязвими.
— Отведи ги навътре! — изпъшка той и махна на Надя, която беше по-близо до входа на бункера. — Аз ще ги задържа...
— Стой! — извика един толкова познат глас, че Рун отново сграбчи кръста, без да е сигурен дали се намира в миналото или в настоящето.
Заслуша се, но в гората цареше мъртва тишина.
Дори стригоите бяха замръзнали на място — но тъй като слънцето беше на път да изгрее, те нямаше да чакат дълго. Щяха всеки момент да се втурнат напред и да ги прегазят.
Напрегна слух, като се питаше дали не си е въобразил гласа, дали някакъв фрагмент ог спомените му не е оживял.
И тогава го чу отново.
— Рун Корза!
Акцентът, ритъмът, дори гневът в този глас му бяха познати. Помъчи се да остане в настоящето, но изричането на името му го призова в миналото.
...Елизабет слиза от коня, протегнала ръка към него, за да ѝ помогне. Китката ѝ е оголена, слабият ѝ пулс се долавя през тънката бяла кожа. Развеселена е от колебанието му. „Отец Корза...“
