— Веднъж, когато бях малка, баща ми ме попита какъв подарък искам за Зимния празник. Тъй като съм израснала в двореца и никога не съм оставала сама, около мен винаги е имало стражи, камериерки или учители, му казах, че искам местенце, където да се усамотявам. Той ме доведе тук. Навремето това беше само празен двор, аз го превърнах в градина. Никой друг не се допуска тук и никога не съм показвала това място другиму, досега. — Изучаваше го съсредоточено, преценявайки реакцията му.
— Аз… за мен е чест, ваше височество.
— Радвам се. Е, след като аз те удостоих с доверието си, може би ти ще ми върнеш жеста. Каква работа имаше при баща ми?
Вейлин се изкуши да не казва нищо, но знаеше, че не може просто да я пренебрегне. Различни лъжи прелетяха през главата му, но той имаше чувството, че принцесата умее да долавя неистините, също като баща си.
— Не мисля, че крал Янус би искал да го обсъждам — каза той след малко.
— Наистина ли? Значи съм принудена да гадая. Моля те, кажи ми, ако предположенията ми са верни. Открил си, че единият от мъжете, които уби днес, е бил заставен да участва в битката. Дошъл си да искаш от баща ми справедливост. Права ли съм?
— Знаете много, ваше височество.
— Да. Но за съжаление откривам, че никога не знам достатъчно. Баща ми удовлетвори ли молбата ти?
— Беше така любезен да въздаде правосъдие.
— Аха. — В гласа ѝ имаше лека нотка на жалост. — Бедният лорд Ал Унса. Той винаги ме разсмиваше на бала в Нощта на пазителите, как залиташе по дансинга.
— Сигурен съм, че нежните ви спомени ще бъдат голяма утеха за него на бесилката, ваше височество.
Усмивката ѝ помръкна.
— Мислиш ме за коравосърдечна? Може и да съм. Познавала съм много лордове през годините. Усмихнати, дружелюбни мъже, които ми даваха бонбони и подаръци и ми казваха колко съм хубава, но всички се опитваха да си спечелят благоразположението на баща ми. Някои той отпрати, на други позволи да останат на негова служба, а трети уби.
Вейлин осъзна, че собственият му баща също трябва да е бил сред лордовете, които е срещала, и се зачуди дали тя е предизвиквала подобна неувереност и у него.
— Баща ми носеше ли ви подаръци?
— Баща ти ме удостояваше само с твърд поглед. Макар и не толкова твърд като майка ти. Предполагам, плановете на моя баща за нас са ги направили предпазливи към мен.
— За нас ли, ваше височество?
Тя повдигна вежда.
— С теб трябваше да се оженим. Не знаеше ли?
„Да се оженим?“ Това беше абсурдно, нелепо. Да се ожени за принцеса? Да се ожени за нея! Спомни си грубото момиченце от посещението си в двореца като малък. „Няма да се омъжа за теб, мръсен си.“ Кралят наистина ли бе смятал да го обвърже така с рода си?
— Аз също никога не съм си падала особено по тази идея — каза принцеса Лирна, като разгада изражението му. — Но сега мога да оценя нейната елегантност. На замислите на баща ми понякога са им нужни години, докато се разкрие целта им. В този случай той е възнамерявал да те постави редом с брат ми и да укрепи позициите ми. Двамата заедно сме щели да напътстваме брат ми в неговото управление.
— Брат ви може да не се нуждае от напътствия.
Тя вдигна съвършеното си лице към небето и огледа зрелищния рой звезди.
— Времето ще покаже. Трябва по-често да идвам тук нощем. Гледката наистина е прекрасна. — Обърна се към него със сериозно лице. — Какво е чувството, когато отнемаш живот?
Тонът ѝ изразяваше единствено любопитство. Или не знаеше, че въпросът ѝ може да прозвучи обидно, или не я интересуваше. Странно, но Вейлин откри, че не е обиден. Досега никой не го беше питал за това. Макар че той отлично знаеше отговора.
— Чувстваш се, сякаш душата ти е омърсена.
— И въпреки това продължаваш да го правиш.
— До днес винаги е било… необходимо.
— Затова дойде при баща ми в опит да успокоиш угризенията си. Чудя се каква ли цена е изтръгнал от теб? Предполагам, че те е взел на своя служба. Шпионин в Шестия орден би бил наистина ценна придобивка.
„Шпионин ли? Де да беше само това.“
— Доведохте ме тук, за да ми задавате въпроси, на които вече знаете отговора ли, ваше височество?
За негова изненада тя се засмя. Смехът ѝ бе звучен, искрен.
— Толкова е освежаващо да говоря с теб. Не ми предлагаш ласкателства, не ми пееш песни и не ми рецитираш сонети. Липсва ти всякакъв чар или пресметливост. — Тя сведе поглед към метателния нож в ръката си. — И си единственият човек, който е успял да ме уплаши. Както винаги, съм изумена от предвидливостта на баща си. — Взорът ѝ беше смущаващо прям и той трябваше да се насили, за да го срещне. Запази мълчание.
— Това, което имам да ти кажа, е просто — рече тя. — Напусни Ордена и служи на баща ми в двора и във война; с времето ще станеш Меч на кралството и тогава може да осъществим плана, който той е съставил за нас.
Вейлин се вгледа в лицето ѝ, търсейки следи от подигравка или измама, но откри само сериозно намерение.
— Искате да се оженим ли, ваше височество?
— Искам да зачета желанието на баща си.
