Кумбраелският дълъг лък беше над пет стъпки, когато е ненатегнат, и изработен от сърцевината на тисово дърво. Можеше да прати стрела на двеста разкрача, почти триста в умели ръце, а отблизо бе в състояние да пробие плочеста броня. Лъкът, който държеше Вейлин, бе малко по-дебел от повечето, гладкостта на дървото свидетелстваше за продължителна употреба. Собственикът му имаше зорко око и беше забил стрела със стоманен връх в бронираната гръд на Мартил Ал Джелнек, приветлив млад благородник с любов към поезията и малко досадната склонност да говори непрестанно за своята годеница, за която твърдеше, че била най-красивата и мила девица в цял Азраел, ако не и в целия свят. За съжаление никога нямаше да я види отново. Очите му бяха отворени, но всякакъв живот се бе оттекъл от тях. Устата му бе оцапана с кръв и повърнато, признаци за мъчителна смърт; кумбраелските стрелци имаха навика да мажат стрелите си със смес от джофрилов корен и змийска отрова. Собственикът на лъка лежеше на няколко крачки оттам със стрелата на Вейлин в ръката си и със скършен врат от падането от брезата, на която се беше крил.
— Нищо — каза Баркус, тъпчейки през снега. От двете му страни крачеха Кейнис и Дентос. — Изглежда, е бил сам. — Срита главата на мъртвия стрелец, така че тя се завъртя на пречупения гръбнак, а после коленичи да претърси трупа за ценности.
— Къде се дянаха всички войници? — попита Дентос.
— Пръснаха се — каза Вейлин. — Сигурно ще намерим повечето в лагера, когато се върнем.
— Проклети страхливци. — Дентос се взря надолу към Мартил Ал Джелнек. — Не го ли харесваха? Аз самият го смятах за доста симпатичен. Като за благородник.
— Тези така наречени войници са измет от тъмниците на Варинсхолд, братко — каза Кейнис. — Не изпитват вярност към никого освен към себе си.
— Намери ли коня му? — попита Вейлин. Не му се нравеше мисълта да мъкне на ръце мъртвия благородник до лагера.
— Норта го води насам — каза Баркус и се изправи, като подрънкваше в шепа няколкото медника, които бе намерил. Хвърли колчана на кумбраелеца на Вейлин. Стрелите в него бяха почернени с пепел и имаха гарванови пера. Враговете им обичаха да подписват изделията си. — Ще го запазиш ли? — Кимна към лъка. — Мога да взема десет сребърника за него, като се върнем в града.
Вейлин продължаваше да държи оръжието.
— Мислех си да проверя дали не мога да го овладея.
— Пожелавам ти успех. Тези копелдаци тренират цял живот, доколкото чувам. Техният васален лорд ги кара да се упражняват всеки ден. — Сведе поглед към медниците в ръката си. — Но не изглежда да им плаща много.
— Тази пасмина се бие за своя бог, не за своя лорд — каза Кейнис. — Парите не ги интересуват особено.
Свалиха бронята на Ал Джелнек и го метнаха върху гърба на коня му. Норта плесна ръката на Баркус, когато той посегна към кесията на мъртвия.
— На него няма да му трябва, нали?
— Напуснахме Дома на ордена преди седем месеца, в името на Вярата! — сопна се Норта. — Вече не се налага да крадеш.
Баркус сви рамене.
— Ами, навик.
„Седем месеца“, помисли си Вейлин, докато вървяха назад към лагера. Седем месеца преследваха кумбраелски Отричащи в Мартишката гора с помощта (малко силно казано) на Линден Ал Хестиан и новосъбрания му пехотен полк. Линден Ал Хестиан, който беше очебийно жив вече цял месец повече, отколкото бе наредил кралят. С всеки отминал ден Вейлин усещаше как бремето на сключената сделка му натежава все повече.
Обстановката с нищо не разведряваше настроението му. Мартишката гора не беше като Урлишката, беше хем по-тъмна, хем по-гъста, на някои места дърветата бяха толкова близо едно до друго, че я правеха на практика непроходима. Към това се добавяше пресеченият терен, осеян с ями и дерета, които създаваха идеални условия за засади и ги караха да изоставят конете си. Ходеха навсякъде с извадени лъкове и със стрели на тетивите. Само благородниците продължаваха да яздят, което ги превръщаше в лесни мишени за кумбраелските стрелци, спотайващи се по дърветата. От петнайсетте млади благородници, дошли с Линден Ал Хестиан в Мартиш, четирима бяха мъртви, а други трима — ранени толкова тежко, че се наложи да ги отнесат у дома. Хората им бяха пострадали повече: от шестстотин записали се доброволно или насила в полка над една трета вече ги нямаше, убити или изгубени сред дърветата, някои без съмнение дезертирали, когато им се е открил случай. Често намираха мъже, липсващи от седмици, замръзнали в снега или вързани за някое дърво и измъчвани до смърт. Враговете им нямаха нужда от пленници.
