Кралските тъмници представляваха система от стари свързани помежду си укрепления в близост до пристанището, които бяха станали ненужни след издигането на градската стена преди два века. Последвалите владетели обаче бяха открили, че просторните им подземия са идеалното място за задържане на престъпните елементи в града. Точният брой на затворниците нямаше как да се разбере. „Те умират толкова често, че не можеш да им водиш сметка — беше обяснил главният надзирател. — Най-едрите и злобните издържат най-дълго, понеже могат да се бият за храната, нали схващате?“
Вейлин се взря в мрака зад тежката желязна решетка, преграждаща входа към подземията, и устоя на импулса да закрие лице с плаща си, за да се спаси от ужасната смрад.
— Много ли хора давате на Кралската гвардия? — попита той.
— Зависи колко размирни са времената. По време на Мелденейската война бяхме почти празни. — Ключовете на главния надзирател издрънчаха, когато пристъпи напред да отключи решетката. — Е, хайде да видим колко богата е подборката днес…
Подборката се състоеше от малко под сто души, в различен стадий на измършавялост, облечени в дрипи и покрити с дебел слой мръсотия и кръв. Те премигваха на слънчевата светлина и хвърляха пълни с опасение погледи към стражите, наредени по стените над главния двор и насочили заредени арбалети към тях.
— Това наистина ли е най-доброто, което можете да направите? — попита скептично сержант Крелник.
— Вчера беше ден за бесене — отвърна главният надзирател и сви рамене. — Не можем да ги държим тук вечно.
Сержант Крелник поклати глава отвратено и почна да строява мъжете с удари.
— Хайде да вкараме малко ред тук, негодници! Не сте от никаква полза за Кралската гвардия, ако не можете да стоите в права линия. — Продължи да ги налага, докато не образуваха две неравни редици, а после се обърна към Вейлин и козирува отсечено. — Наборниците са готови за преглед, милорд.
„Милорд.“ Титлата все още звучеше странно в ушите му. Не се чувстваше като лорд, чувстваше се и изглеждаше като брат от Шестия орден. Нямаше нито земи, нито слуги, нито богатство и въпреки това кралят го бе обявил за лорд. Усещаше го като лъжа, една от многото.
Кимна на сержант Крелник и тръгна покрай строя. Откри, че му е трудно да среща множеството уплашени погледи, които го следяха. Някои мъже стояха по-изправени от други, някои бяха по-чисти, някои изглеждаха толкова слаби и отпаднали, че беше цяло чудо, че се държат на крака. И всички воняха — силна, натрапчива смрад, която Вейлин познаваше много добре. Тези мъже воняха на собствената си смърт.
Той продължи покрай строя, докато нещо не го накара да спре — две очи, които не го следваха, а оставаха забити в земята. Вейлин спря и пристъпи към мъжа. Беше по-висок от повечето затворници, а и по-широк, увисналата плът на гърдите му показваше, че някога тялото му е било мускулесто, но е отслабнало от дългото недохранване. Под мръсотията, покрила ръцете му, едва личеше дълбокият белег от лошо зараснала рана.
— Още ли се катериш? — попита Вейлин.
Галис вдигна очи и срещна неохотно погледа му.
— Понякога, братко.
— Какво беше този път? Пак ли чувал с подправки?
На изпитото лице на Галис се мярна бледа отсянка на веселие.
— Сребро. От една от големите къщи. И щях да успея, ако съгледвачът ми не се беше паникьосал.
— Откога си тук?
— От месец-два. В подземията е трудно да държиш сметка на времето. Вчера трябваше да ме обесят, само че колата беше пълна.
Вейлин кимна към ръката с белега.
— Създава ли ти някакви проблеми?
— Наболява ме малко през зимните месеци. Но все още мога да изкатеря стена по-добре от всеки друг. Не се тревожи.
— Добре. Един катерач ще ми е от полза. — Вейлин направи крачка към него и задържа погледа му. — Но трябва да знаеш, че още съм недоволен от онова, което се опита да направиш на сестра Шерин, така че ако побегнеш…
— И през ум не ми минава, братко. Може да съм крадец, но думата ми е желязо. — Галис се опита да си придаде войнишки вид, изпъчи гърди и изнесе рамене назад. — Пък и за мен ще е чест да марширувам с…
— Добре, добре. — Вейлин го накара да млъкне с махване на ръка и отстъпи назад. Повиши глас, така че да го чуват всички. — Аз се казвам Вейлин Ал Сорна, брат от Шестия орден и по волята на краля командир на Трийсет и пети пехотен полк. Крал Янус благосклонно се съгласи да замени присъдите ви с привилегията да служите в Кралската гвардия. В замяна ще марширувате и ще се биете по негово нареждане през следващите десет години. Ще бъдете хранени, ще ви се плаща и ще следвате заповедите ми, без да ги подлагате на съмнение. Който бъде уличен в неспазване на дисциплината или пиянство, ще бъде бичуван. Дезертьорите ще бъдат екзекутирани.
Огледа лицата им, търсейки някаква реакция на думите си, но видя предимно безмълвно облекчение. Дори трудностите на войнишкия живот бяха за предпочитане пред още един час в тъмниците.
— Сержант Крелник.
— Милорд!
— Заведи ги в Дома на ордена. Аз имам работа в града.
