— Аз съм брат от Шестия орден, ваше величество — каза Вейлин, като се опитваше да наподоби неутралния тон на аспекта. — Кралските почести не са за хора като мен.
— Кралските почести са именно за хора като теб, Млади ястребе — отвърна кралят. — За съжаление обикновено съм принуден да ги давам на недостойни. Днешният случай ще е приятно разнообразие. — И направи широк жест към сбирката мечове около тях. — Избирай.
Вейлин се обърна към аспекта, търсеше съвет.
Очите на аспект Арлин се бяха присвили леко, но иначе изражението му оставаше непроменено. Той запази мълчание още малко, а когато заговори, тонът му бе същият като преди, лишен както от почит, така и от непокорство.
— Кралят ти оказва чест, братко. А чрез теб и на Ордена. Ще приемеш.
— Но правилно ли е това, аспект? Може ли един човек да е едновременно и брат, и Меч на кралството?
— Случвало се е и друг път. Преди много години. — Погледът на аспекта се премести от краля към Вейлин и поомекна малко, но гласът му не оставяше място за спор. — Ще приемеш кралската почест, брат Вейлин.
„Не я искам — помисли си яростно той. — Това е плата, възнаграждение за убийство. Този дърт интригант иска да ме привърже още по-здраво към себе си.“
Само че не виждаше никакъв изход. Аспектът му бе дал заповед. Кралят му бе оказал чест. Трябваше да вземе меча.
Преглътна една въздишка на безсилие и огледа стените, очите му шареха по мечовете. Позамисли се дали да не избере някой от златните — винаги можеше да го продаде, — но реши, че най-мъдрият избор ще е някое практично оръжие. Не виждаше голям смисъл да взима азраелски меч, тъй като едва ли щеше да е по-добър от неговия, изработен от звездно сребро, а по-екзотичните му изглеждаха прекалено неудобни. Накрая погледът му падна върху къс меч с широко острие, прост бронзов ефес и дървена дръжка. Свали го от стената и направи няколко пробни замаха. Откри, че е добре балансиран и с удобно тегло. Острието бе добре заточено, а стоманата — ярка и без белези.
— Волариански е — каза кралят. — Не много красиво, но солидно оръжие, удобно за гъмжилото на битката, когато човек не може да вдигне ръка. Добър избор. — Протегна ръка и Вейлин му подаде меча. — Обикновено има церемония, множество обети и коленичене, но мисля, че това можем да го пропуснем. Вейлин Ал Сорна, именувам те Меч на кралството. Обричаш ли меча си в служба на Обединеното кралство?
— Да, ваше величество.
— Тогава използвай го добре. — Кралят му подаде меча. — А сега, като Меч на кралството, трябва да ти намеря някаква длъжност. Обявявам те за командир на Трийсет и пети пехотен полк. След като аспектът бе така любезен да позволи да настаним полка ми в Дома на ордена, смятам, че би било най-уместно командването му да остане у Ордена. Ти ще обучиш войниците и ще ги командваш във война, когато му дойде времето.
Вейлин погледна аспекта да види реакцията му, но срещна само същата безизразна физиономия.
— Простете, ваше величество, но ако полкът ще мине под командването на Ордена, брат Макрил ми се струва по-добър избор…
— Прочутият ловец на Отричащи? О, не мисля. Трудно бих могъл да му дам меч, нали? Само човек, удостоен с благородническа титла от Короната, може да командва полк на Кралската гвардия. Кога мислиш, че ще са готови?
— Загубите ни в Мартиш бяха тежки, ваше величество. Хората са уморени и не са получавали заплати със седмици.
— Наистина ли? — Кралят изгледа аспекта с вдигнати вежди.
— Орденът ще поеме разходите — каза аспектът. — Така е справедливо, щом полкът ще е под наше командване.
— Много щедро, Арлин. Що се отнася до загубите, можеш да си избереш хора от тъмниците, плюс всеки, когото успееш да набереш от улицата. Смея да кажа, че немалко момчета ще потърсят служба в полк, командван от прочутия брат Вейлин. — Изкиска се печално. — Войната винаги е приключение за онези, които не са я виждали.
— Без изнасилвачи, убийци и пристрастени към червено цветче. — Сержант Крелник подаде кралската заповед на главния надзирател със съвсем слаб поклон. — А също и без слабаци. Трябва да направим войници от тази пасмина.
— Животът в тъмницата не подобрява много формата на човек — отвърна главният надзирател, като провери печата на заповедта и прочете набързо съдържанието ѝ. — Но винаги се стараем да направим най-доброто за негово величество, особено след като е пратил най-прочутия воин в кралството. — Хвърли на Вейлин една усмивка, която бе замислена или като подкупваща, или като иронична: беше трудно да се определи под слоя мръсотия. Отначало Вейлин бе взел главния надзирател за затворник заради опърпаните му дрехи и мръсната кожа, само че внушителното шкембе и тежката връзка ключове, висяща на колана му, издадоха истинския му ранг.
