Имението на благородническия род Ал Хестиан се намираше в северната част на града, най-богатия район. Състоеше се от внушителна къща от червен пясъчник с много прозорци и обширен парк, ограден от здрава стена със зловещи железни шипове. Безукорно облеченият слуга на портата изслуша въпроса на Вейлин със заучено безразличие, а после го помоли да изчака и влезе вътре за указания. Върна се след няколко минути.
— Младият господар Ал Хестиан е в градината зад къщата, милорд. Приветства ви с добре дошъл и моли да се присъедините към него.
— Ами лорд-маршалът?
— Лорд Ал Хестиан беше повикан в двореца тази сутрин. Не го очакваме да се върне до вечерта.
Вътрешно Вейлин въздъхна с облекчение. Изпитанието, което го чакаше, щеше да е още по-тежко, ако се налагаше да се изправи не само пред брата, а и пред бащата.
Щом мина през портата, завари отряд кралски гвардейци, шляещи се по ливадата. Единият държеше юздите на хубава бяла кобила. Облекчението му се изпари, щом заподозря значението на тяхното присъствие. Гвардейците му се поклониха официално, докато минаваше. Изглежда, вестта за новия му ранг се бе разпространила бързо. Той отвърна на поклона и продължи забързано, нетърпелив да свърши с това и да се върне в Дома на ордена, където можеше да се заеме с обучението на своя полк. „Моят полк“, помисли си с удивление. Беше само на деветнайсет години, а кралят му бе дал полк. И макар че Кейнис бързо му бе изброил куп прочути воини, издигнали се до команден пост на ранна възраст, на Вейлин това още му се струваше абсурдно. Беше потърсил обяснение от аспекта, докато пътуваха обратно към Дома на ордена след срещата в двореца, но въпросите му бяха посрещнати с просто нареждане да следва заповедите. Загриженото мръщене на аспекта обаче му подсказа, че действията на краля са му дали много храна за размисъл.
Градините представляваха обширен лабиринт от храсти и цветни лехи, разцъфтели с настъпването на пролетта. Вейлин откри хората, които търсеше, да се крият от слънцето под един клен. Принцесата беше по-прекрасна от всякога, усмихваше се лъчезарно и отмяташе червеникавозлатистата си коса, докато слушаше как сериозният младеж на пейката до нея чете на глас от малка книга. Вейлин забеляза у Алуциус Ал Хестиан само бегла прилика с брат му — той бе хилаво момче на петнайсетина години, с деликатни, почти женствени черти и буйни черни къдрици, които се сипеха по раменете му. Носеше черно в знак на траур. Вейлин стисна здраво ножницата на дългия меч, пое дълбоко дъх и закрачи напред с цялата увереност, която успя да събере. Щом се приближи, чу напевния глас на момчето:
— Моля те, недей да плачеш повече, любима, недей да лееш сълзи за моята кончина, към небето ясно поглед ти вдигни и нека слънцето очите ти да изсуши…
Щом сянката на Вейлин падна върху тях, момчето млъкна.
— Милорд Ал Сорна! — Алуциус се надигна да го поздрави и протегна ръка, без да го е грижа за официалностите, които Вейлин също намираше за страшно досадни. — За мен е истинска чест. В писмата си брат ми говори само хубави неща за вас.
Увереността на Вейлин се сгърчи и бе отнесена от вятъра.
— Понякога брат ви беше прекомерно щедър човек, господине. — Стисна ръката на момчето и се поклони леко на принцеса Лирна. — Ваше височество.
Тя сведе глава.
— За мен е чест да те видя отново, братко. Или вече предпочиташ да те наричам „милорд“?
Той срещна погледа ѝ и растящият в него гняв заплашваше да се излее в куп неразумни думи от устните му.
— Както ви е угодно, ваше височество.
Тя се престори на замислена и поглади брадичката си. Ноктите ѝ бяха боядисани в бледосиньо и украсени с драгоценни камъни, които блестяха на слънцето.
— Мисля, че ще продължа да те наричам „братко“. Изглежда ми по-… благопристойно.
В гласа ѝ имаше едва доловима острота. Вейлин не можеше да познае дали е ядосана, все още уязвена от това, че я е отхвърлил, или просто се присмива на един мъж, когото смята за глупак, задето е подминал шанса да сподели жадуваната от нея власт.
— Добър стих, господине — обърна се той към Алуциус, търсейки някакъв изход от ситуацията. — Нещо от класиката ли?
— О, не. — Момчето изглеждаше малко смутено и бързо остави книжката, която държеше. — Дреболия.
— Не бъди толкова скромен, Алуциус — смъмри го принцесата. — Братко Вейлин, ти имаше честта да чуеш рецитал на един от най-обещаващите млади поети в Кралството. Сигурна съм, че това е нещо, с което ще можеш да се хвалиш в идните години.
Алуциус сви смутено рамене.
— Лирна ме ласкае. — Погледът му падна върху дългия меч в ръката на Вейлин и скръб помрачи лицето му, щом позна оръжието. — Това за мен ли е?
— Брат ви искаше вие да го получите. — Вейлин му протегна меча. — Помоли да го държите в ножницата.
След миг колебание момчето го взе, стисна здраво дръжката и на лицето му изведнъж се изписа ярост.
— Той винаги е прощавал по-лесно от мен. Онези, които го убиха, ще си платят. Заклевам се.
„Думи на момче — помисли си Вейлин и се почувства много стар. — Думи от легенда, от поема.“
