— Предполагам, че е така. — Наля си чаша вино и се облегна в стола си. — Твоят аспект — каза на Вейлин — е ядосан, защото си мисли, че съм насочил Кралството по пътя на войната. Смята, донякъде оправдано, бих добавил, че васалният лорд на Кумбраел с удоволствие ще ми позволи да отсека главата на пияния му син, вместо да се покаже извън границите си. Това на свой ред ще ме принуди да пратя Кралската гвардия в неговата васалия, за да го измъкне оттам. Ще последват битки и кръвопролития, селца и градове ще горят, мнозина ще загинат. Въпреки че е воин по призвание и практикува смъртта във всичките ѝ форми, аспектът вярва, че такъв ход е непростим. И все пак няма да ми го каже. Неговият подход винаги е бил такъв.
Възцари се мълчание, докато двамата мъже мереха силата на погледите си, и Вейлин бе осенен от внезапно прозрение: „Те се мразят. Кралят и аспектът на Шестия орден не могат да се понасят.“
— Кажи ми, братко — продължи кралят, обръщайки се към Вейлин, но без да откъсва взор от аспекта. — Какво мислиш, че ще направи васалният лорд, щом чуе, че съм арестувал сина му и съм му заповядал да се яви при мен?
— Не го познавам, ваше величество.
— Той не е сложна личност, Вейлин. Отгатни. Смея да твърдя, че притежаваш достатъчно от ума на майка си за това.
Вейлин откри, че не му харесва начинът, по който кралят спомена майка му, но изстиска от себе си отговор:
— Ще бъде… ядосан. Ще приеме действията ви като заплаха. Ще застане нащрек, ще събере войските си и ще наблюдава зорко границите си.
— Добре. Какво друго ще направи?
— Изглежда, има само два избора: или да изпълни заповедта ви, или да я пренебрегне под угрозата от война.
— Грешиш, има и трети избор. Може да нападне. С цялата си мощ. Мислиш ли, че ще го направи?
— Съмнявам се, че Кумбраел би имал сили да се опълчи на Кралската гвардия, ваше величество.
— И си прав. Кумбраел не разполага с истинска армия, ако не се броят няколкостотин стражи, верни на васалния лорд. Това, което има обаче, са хиляди селяни с лъкове, които той може да призове в случай на нужда. Страховита сила — аз навремето съм яздил през някоя и друга градушка от стрели и добре го знам. Само че няма кавалерия, няма тежка пехота. Фактически няма шанс да нападне Азраел или да се опълчи открито на Кралската гвардия на бойното поле. Васалният лорд на Кумбраел далеч не притежава възхитителен характер, но има достатъчно от бащиния си ум, за да осъзнае слабостта си.
Кралят се усмихна пак, извърна се от аспекта и махна успокоително с ръка.
— О, не се тревожи, Арлин. След около две седмици васалният лорд ще прати вестоносец с достатъчно раболепно извинение, че не е дошъл лично, и правдоподобно, макар и не съвсем убедително обяснение за писмата, вероятно придружено от сандъче злато. Моят мъдър и миролюбив син ще ме убеди да оттегля заповедта си и да освободя пияницата. Оттам насетне се съмнявам, че васалният лорд ще продължи да раздава разрешителни за свободно преминаване на Отричащи фанатици. И което е по-важно, ще си спомни къде му е мястото в това Кралство.
— Да разбирам ли, ваше величество — попита аспектът, — че сте убеден, че васалният лорд е автор на писмата?
— Убеден ли? Не. Но ми се струва вероятно. Той може и да не е фанатик като глупците, изтребени от брат Вейлин в Мартиш, но има слабост към своя бог. Може би се тревожи за мястото си във Вечните полета, след като е прехвърлил петдесетата си година. Както и да е, няма голямо значение дали той е написал писмата, проблемът е в самото им съществуване. След като излязоха наяве, аз нямах друг избор, освен да действам. Така поне васалният лорд ще се чувства задължен към сина ми, когато той се възкачи на трона.
Кралят пресуши остатъка от виното си и се надигна от писалището.
— Стига държавни дела, имам друга работа с вас, братя. Елате. — Подкани ги да влязат в една по-малка съседна стая, също толкова пищно украсена, само че вместо с картини или гоблени стените бяха окичени с мечове — стотина или дори повече блестящи остриета. Някои бяха по азраелски образец, но имаше и много други в стил, какъвто Вейлин не бе виждал никога. Големи двуръчни мечове, дълги поне шест стъпки. Сърповидни саби с остриета, които образуваха почти полукръг. Дълги подобни на игли рапири без режещ ръб и с чашковидни ефеси. Мечове с остриета от злато и сребро, въпреки че тези метали бяха прекалено меки, за да излязат от тях полезни оръжия.
— Красиви са, нали? — отбеляза кралят. — Колекционирам ги от години. Някои са подаръци, някои са военни трофеи, някои съм купил просто защото ми харесва как изглеждат. От време на време подарявам нещо — той се обърна към Вейлин и пак се усмихна — на някой младеж като теб, братко.
Вейлин усети как безпокойството, което го бе обзело при първата му среща с краля, внезапно се завръща. Смущаващото знание, че сега е малка част от мащабен невидим замисъл. Чувството за нередност, което Нерсус Сил Нин бе нарекла „кръвна песен“, ехтеше тихичко в дълбините на съзнанието му. „Ако той ми подари меч…“
