— Всъщност баща ми каза, че трябва да си остана при драсканиците и благородните курветини. Понякога си мисля, че на него дължа уменията си с думите. Както и да е, убедих го, че една хроника на славната му кампания, написана от най-прочутия млад поет на Кралството, силно ще увеличи благосъстоянието на семейството ни. Не бери грижа за мен, братко. Забранено ми е да се отдалечавам на повече от една ръка разстояние от него.
Вейлин погледна към приближаващата се алпиранска армия, с безчетните знамена на кохортите им, издигащи се от множеството като гора от коприна, и с надигащата се какофония от тръбите и бойните им песни.
— В тази битка няма да има безопасно място — каза той и кимна към късия меч на кръста на Алуциус. — Помниш ли още как се използва това?
— Упражнявам се всеки ден.
— Добре, стой близо до баща си.
— Ще стоя. — Алуциус му протегна ръка. — За мен е чест да служа отново с теб, братко.
Вейлин стисна ръката му по-силно, отколкото възнамеряваше, погледна го в очите и повтори:
— Стой близо до баща си.
Алуциус кимна, пусна една последна смутена усмивка и тръгна към групата на Военачалника.
„Планове в плановете — заключи Вейлин, размишлявайки върху думите на лорд Ал Хестиан. — Янус му обещава моята смърт в замяна на победа. Аз спасявам сестра си, а Военачалникът получава възмездие за сина си.“ Опита се да пресметне колко ли сделки и измами трябва да е въртял кралят, за да ги докара на тези брегове. Настоятелните искания към васален лорд Терос да доведе толкова много от най-добрите си рицари. Незнайната цена, договорена с мелденейците, за да прекарат армията през морето. Зачуди се дали Янус някога изпуска от поглед паяжината, която тъче, дали паякът понякога губи някоя от нишките си, но самата идея за това бе абсурдна. Янус можеше да забрави кроежите си не повече, отколкото принцеса Лирна да забрави прочетените от нея думи. Замисли се пак за аспекта, за заповедите, които бе получил, и как, въпреки цялата си сложност, паяжината на стареца се оказваше напълно безсмислена.
— ЕРУХИН МАХТАР!
Викът се надигна от всеки човек в полка; достатъчно силен, за да стигне до ушите на напредващите алпиранци, достатъчно силен, за да бъде чут през собствените им песни и призиви.
— ЕРУХИН МАХТАР! — Мъжете размахаха алебардите си и стоманата заблестя на слънчевата светлина, докато продължаваха да крещят думите, на които ги бяха научили. — ЕРУХИН МАХТАР! — От върха на хълма Джанрил размахваше знамето на прът, висок двайсет стъпки, и тичащият вълк се къдреше на вятъра така, че се виждаше от цялата равнина. — ЕРУХИН МАХТАР!
Най-близките до хълма алпирански кохорти вече започваха да реагират: строят им се развали, когато войниците ускориха ход, забравили за ритмичните удари на барабанчиците и тласкани от подигравателния вик на Вълчите бегачи:
— ЕРУХИН МАХТАР!
„Военачалникът беше прав“, реши Вейлин, докато гледаше как дисциплината на челната алпиранска кохорта рухва напълно, редиците им се разпиляват и мъжете се втурват напред към хълма, ревейки от ярост. „Онзи гвардеец ни даде оръжие. Думите и знамето. Ерухин Махтар. Убиецът на Надеждата е тук, елате да го докопате.“
И те идваха. Кохортите от двете страни на атакуващите мъже също развалиха строя си и се понесоха след тях. Лудостта се разпространи назад по редиците, все повече и повече формации забравяха за дисциплината и се втурваха презглава към хълма.
— Няма голям смисъл да чакаме — каза Вейлин на Дентос. Беше заел позиция при стрелците, приготвил собствения си лък, със стрела на тетивата. — Стреляйте веднага щом влязат в обсега ни. Това може да ги накара да тичат по-бързо.
Дентос вдигна лъка си и се прицели внимателно, а хората му последваха примера му. После пусна стрелата, която описа дъга към атакуващите алпиранци, следвана от облак от още двеста стрели. Мъже падаха, някои се изправяха и продължаваха атаката, други оставаха да лежат неподвижно. На Вейлин му се стори, че видя как няколко се опитват да пълзят напред въпреки стрелите, забити дълбоко в гърдите или шията им. Той самият пусна бързо четири една след друга: дъждът от стрели се усилваше до истинска буря. И през цялото време подигравателният вик на полка не секваше:
— ЕРУХИН МАХТАР!
Сигурно поне сто алпиранци бяха паднали, докато кохортите стигнат до средата на склона, само че те не показваха никакви признаци на разколебаване, даже напротив, щурмът им набра скорост. Подножието на хълма гъмжеше от мъже, които се мъчеха да го изкатерят и да погубят Убиеца на Надеждата. Вейлин видя как целият алпирански строй бе развален от атаката, как кохортите по фланговете се колебаят, чудейки се дали да нападнат Кралската гвардия пред себе си, или да се обърнат и да се насочат към хълма. „Тази битка вече е спечелена“, осъзна той. Алпиранската армия беше като вол, подмамен за заколение с бала слама. „Остава само касапницата.“ Каквито и недостатъци да имаше Военачалникът, беше талантлив тактик.
