Съветът вече заседаваше в главната зала на къщата — голяма облицована с мрамор стая с впечатляваща украса от мозайки по стените и пода, които изобразяваха сцени от легендите за най-важните алпирански богове. Както обикновено, дискусията бързо се бе изродила в разпален спор. Барон Бандерс, когото Вейлин веднъж бе видял пребит до безсъзнание от лорд Дарнел на Летния панаир и който оттогава си бе възвърнал положението на главен поддръжник на васален лорд Терос, си разменяше обиди с граф Марвен, командир на нилсаелския контингент. Сред врявата се долавяха думите „нагъл селяк“ и „тъп конеебач“, докато двамата се сочеха с пръст и се опитваха да се освободят от държащите ги ръце на придружителите им. След Кървавия хълм между нилсаелците и останалата част от армията къкреше известна омраза, тъй като на техния контингент не бе заповядано да тръгне напред преди врагът да бъде обърнат в бягство, а и повечето изглеждаха по-заинтересовани от ограбването на алпиранските трупове, отколкото от преследване на разбитата армия.
— Закъснявате, лорд Вейлин — отекна през врявата гласът на Военачалника и спорът заглъхна.
— Имах много да яздя, милорд — отвърна Вейлин. Ал Хестиан бе заповядал неговият полк да се настани на лагер в един оазис на цели пет мили извън градските стени, уж за да пази източника на прясна вода за следващия им преход, но също така и като разумна предпазна мярка срещу възможна насилствена реакция от страна на жителите към продължителното пребиваване на Вейлин зад стените. Освен това така Военачалникът имаше възможност да го укори за закъснението всеки път, когато свикаше съвет.
— Ами язди по-бързо — сряза го Военачалникът. — Стига толкова — обърна се към двамата ядосани лордове, които сега се въсеха един срещу друг в свирепо мълчание. — Спестете си енергията за врага. И преди да попитате, барон Бандерс — не, няма да вдигна забраната за дуели. Върнете се по местата си.
Вейлин зае единствения празен стол и огледа останалата част от съвета. Тук бяха принц Малциус и васален лорд Терос, както и повечето старши чинове от армията, а към тях се бе присъединила една сравнително нисша фигура от Шестия орден, която все пак стоеше по-високо от Вейлин в йерархията. Инструктор Солис си беше мършав както винаги, само няколко нови бръчки на челото и малко сиво в късо подстриганата му коса свидетелстваха за изминалите години. Студените му сиви очи изгледаха Вейлин без топлота, но и без враждебност. В годините след Изпитанието на меча двамата се бяха срещали само веднъж — кратка напрегната размяна на поздрави в Дома на ордена, когато аспектът го бе привикал да даде отчет за последните лонакски набези. Вейлин знаеше, че сега той командва отряд от братя, но не беше правил опит да го издири, тъй като се съмняваше, че ще успее да сдържи гнева си при неизбежния прилив на спомени, предизвикан от вида на майстора фехтовач. „Жена ми — бе прошепнал с последния си дъх Урлиан Джурал. — Жена ми…“
— Повиках ви тук — започна Военачалникът, — за да ви дам заповеди за следващия етап от нашата кампания. — Говореше леко театрално, влагайки в думите си голяма сериозност, макар че впечатлението се развали донякъде, когато хвърли поглед към сина си, седнал на едно писалище извън кръга, за да се увери, че си води бележки. Алуциус се усмихна на баща си и надраска ред-два в подвързания си с кожа тефтер. Вейлин забеляза, че спря веднага след като Ал Хестиан пак се обърна към съвета.
— Ние спечелихме може би най-великата победа в историята на Кралството — продължи Военачалникът. — Но само глупак би си въобразил, че войната е свършила. Трябва да ударим бързо, ако искаме да изпълним заповедите на нашия крал. След шест месеца зимните бури ще забушуват над Еринейско море и доставките на припаси в най-добрия случай ще намалеят. Дотогава Линеш и Марбелис трябва да са в наши ръце. Получихме вест от краля, че подкрепленията ще пристигнат с кораби в Унтеш до края на месеца, седем прясно набрани полка: пет пехота и два кавалерия. Те ще попълнят загубите ни и ще съставят гарнизона на града, който да го пази в случай на обсада. След като пристигнат, тръгваме в поход. Остава само да решим накъде. За щастие разполагаме с нови разузнавателни данни, с чиято помощ да съставим стратегия. — Той се обърна към Солис. — Братко?
Гласът на Солис бе по-дрезгав, отколкото го помнеше Вейлин: годините крещене на заповеди бяха внесли в тона му сухо стържене.
