— По заповед на Военачалника разузнах защитите на Линеш и Марбелис — започна Солис. — Ако се съди по броя на допълнителните укрепления и числеността на видимите войски, изглежда, че останките от армията, сразена при Кървавия хълм, са се съсредоточили в Марбелис — като най-голям град по северното крайбрежие, той предлага най-добър шанс за отбрана. Предвид броя на изоставените къщи и села в околностите, изглежда, простолюдието също е потърсило убежище там, като без съмнение е увеличило гарнизона, но също така е намалило припасите. В сравнение с него Линеш изглежда по-зле подготвен, преброих само няколко десетки стражи по стените, а гарнизонът му си стои в града и не патрулира навън. Самите стени са в лошо състояние, макар да личи, че са положени някакви усилия да бъдат ремонтирани. Във всеки случай няма нови укрепления и дълбочината на външния ров не е увеличена.
— Узрели са за завладяване — отбеляза васален лорд Терос. — Първо Линеш, а после продължаваме към Марбелис.
— Не — каза Военачалникът. Зае замислена поза, гладеше брадичката си с пръст. На Вейлин му беше ясно, че стратегията му е избрана далеч преди тази среща. — Не. По всичко личи, че Линеш може да бъде завладян лесно, но това би добавило ценни седмици към прехода ни. Пътят между Унтеш и Марбелис е по-пряк и Марбелис е гвоздеят, на който се крепи крайната ни победа. Без него всичките ни усилия ще са напразни. Изборът ни е ясен — трябва да разделим армията. Лорд Вейлин.
Вейлин погледна Военачалника и може би за хиляден път му се прииска кръвната песен да не го бе изоставила. В моменти като този ужасно му липсваше съветът ѝ.
— Милорд?
— Вие ще поемете командването на три пехотни полка, силите на граф Марвен и една трета от кумбраелските стрелци. Ще се отправите незабавно към Линеш, ще превземете града и ще го държите в случай на обсада. Принц Малциус и неговата стража ще останат в Унтеш, за да управляват града по законите на Кралството. Главните ни сили ще продължат към Марбелис веднага щом пристигнат подкрепленията от краля. Така ще държим и трите града в свои ръце много преди настъпването на зимата.
Настъпи миг на неловко мълчание, лицата на някои от присъстващите показваха изненада или объркване, но принц Малциус бе първият, който изрече на глас опасенията си.
— Значи аз трябва да стоя тук, докато Кралската гвардия се отправя към още по-голяма опасност?
— Решението не е мое, ваше височество. Крал Янус ми даде изрични заповеди преди да отплаваме. Имам ги и в писмен вид, ако искате да се убедите.
Принцът стисна зъби и Вейлин видя как се мъчи да обуздае гнева и унижението си. След малко заговори отново, с едва прикрито презрение:
— Очаквате лорд Вейлин да превземе един град само с осем хиляди души?
— Зле защитен град според всичките ни сведения — контрира Военачалникът. — И съм сигурен, че такава задача е по силите на прославен командир като лорд Вейлин.
Граф Марвен се прокашля няколко пъти, лицето му беше почервеняло. По нилсаелски обичай главата му бе обръсната до сива четина, която заедно със златната обица, която носеше на обезобразеното си ляво ухо, му придаваше вид на престъпник — нещо, по което си приличаше с повечето от хората си.
— Милорд — обърна се той към Ал Хестиан. — Не искам да проявя неуважение към лорд Вейлин, но трябва да посоча, че рангът ми…
— Рангът не е важен, когато срещу него имаме способности и опит — прекъсна го Военачалникът. — Лорд Вейлин се е сражавал в много битки и ги е печелил, докато вие, струва ми се, сте водили схватки единствено с разбойнически банди, каквито изобилстват по пътищата на вашата васалия.
Граф Марвен се намръщи, но си замълча въпреки очевидния си гняв.
— Не мога да повярвам — обади се принц Малциус, — че баща ми би одобрил този план.
— Крал Янус възложи командването на армията на мен, ваше височество. — Тонът на Ал Хестиан звучеше любезно, но в него ясно личеше неприязънта му към принца.
Спорът продължи, като ставаше все по-гръмогласен. Вейлин мълчеше и обмисляше изложения план. Предвид казаното от Солис превземането на града можеше да не се окаже голям проблем, но удържането му бе съвсем друга работа. Досега никой не бе споменал за алпиранските сили, които сигурно вече маршируваха на север, без съмнение в значително количество, а Линеш се намираше в най-далечния край на главния път през хълмовете, опасали пустинята от изток, и почти със сигурност щеше да е първата цел на алпиранците, преди да се обърнат към Марбелис, а присъствието на Убиеца на Надеждата там само усилваше изкушението. Да се нарече уязвима позиция би било силно омаловажаване и Военачалникът отлично знаеше това.
