Явното думата на Ордена имаше известна тежест и това смекчи донякъде подозренията на Френтис.
— Насам. — Момчето се обърна и тръгна през тълпата. — Не изоставай.
Вейлин го последва. Понякога го губеше в блъсканицата, но момчето го изчакваше и го подканяше нетърпеливо да не се мотае.
— Не ви ли учат как да вървите след някой? — попита Френтис след една особено гъста тълпа около танцуваща мечка.
— Учат ни да се бием — отвърна Вейлин. — Не съм… свикнал на много хора. Не съм идвал в града от четири години.
— Късметлия си ти. Давам си дясната топка да се махна от тази дупка.
— Никога ли не си излизал от града?
Френтис го изгледа, сякаш е много глупав.
— А, да бе, имам си собствена лодка. И ходя където си поискам.
Сякаш се въртяха из гмежта цяла вечност, преди Френтис да му посочи дървената конструкция, която се извисяваше на стотина крачки от тях.
— Ей там ще увисне бедният клетник. За к’во ще го бесят?
— Не знам — отвърна искрено Вейлин и му подаде обещаните ножове. — Ела до цитаделата някой елтриан вечер и ще те науча. Чакай до северната порта, аз ще те намеря.
Френтис кимна и ножовете бързо изчезнаха в парцалите му.
— Ще го гледаш ли? Бесенето.
— Не, надявам се.
През следващите петнайсет минути оглеждаше тълпата, проверяваше всяко лице, търсеше следа от Норта, но не намираше нищо. Нямаше защо да се изненадва: всички момчета бяха научени да избягват дирещите очи и да се сливат с човешката гмеж. Спря до едно куклено представление, обзет от все по-нарастваща паника. „Къде е той?“
— О, благословени души на Покойните. — Кукловодът рецитираше с трагичен тон, а майсторските му пръсти бяха наклонили куклата в отчаяна поза. — Знам, че съм неверен, но дори покварена душа като мен не заслужава подобна съдба.
Керлис Неверника. Вейлин знаеше историята, една от любимите на майка му. Керлис отрекъл Вярата и бил наказан да живее вечно, докато Покойните не му разрешат да премине в Отвъдното. Според легендата той още бродеше по света, търсейки Вяра, но неспособен да я открие.
— Ти сам избра съдбата си, Невернико — продължи кукловодът и разклати дървените глави, които представляваха Покойните. — Ние не те съдим. Ти сам се осъди. Открий Вярата и ще те приветстваме…
Вейлин бе привлечен от уменията на кукловода и красиво изработените кукли, но се насили да погледне отново към тълпата. „Търси. Съсредоточи се. Той е тук. Тук трябва да е.“
Едно лице в публиката привлече вниманието му — мъж към четирийсетте, с остри черти и тъжен поглед. Познат поглед. „Ерлин!“ Вейлин го погледна с изумление. „Върнал се е. Да не е откачил?“
Ерлин изглеждаше напълно погълнат от кукленото представление и тъжният му поглед не помръдваше. Вейлин се зачуди какво да прави. Да поговори с него? Да не му обръща внимание? Да го убие? В главата му се въртяха мрачни мисли, тласкани от паниката. „Помогнах им с момичето. Ако го заловят…“ Образът на Села и усещането на шала ѝ върху врата му го върнаха към разумните мисли. „Отдалечи се. Ще е по-безопасно, ако не се видите…“
В този миг Ерлин вдигна глава, очите му срещнаха очите на Вейлин и се разшириха уплашено от разпознаването. Той погледна отново към кукленото представление — на лицето му се изписа смесица от емоции, — след което изчезна в тълпата. Вейлин усети подтик да го последва и да разбере дали Села е добре, но преди да успее, зад него, откъм бесилката, се разнесоха викове и дрънчене на мечове.
Беше се събрала тълпа и трябваше да си пробие път, предизвиквайки обиди и стонове, защото отчаянието го правеше невнимателен.
— Какво прави този? — попита някой от тълпата.
— Опита се да пробие кордона — отвърна друг глас. — Странна работа. Съвсем неочаквано за брат.
— Дали ще обесят и него?
Вейлин успя да разбута хората и спря.
Бяха петима, от Двайсет и седми кавалерийски полк, ако се съдеше по черните пера на туниките им, откъдето идваше и прякорът им Черните ястреби. Те бяха сред любимците на краля заради службата си във Войните за обединение и често получаваха честта да охраняват празнични събития. Най-едрият държеше с мускулестата си ръка Норта за гърлото, а двама от другарите му се опитваха да го усмирят. Четвъртият стоеше до тях, готов да удари с меча си.
— Дръжте копелето мирно, Вярата да го вземе! — извика той. Всички имаха синини и охлузвания, показващи, че Норта не се е дал лесно. Петият войник бе коленичил наблизо и държеше окървавената си ръка. Лицето му бе пребледняло от болка и гняв.
— Убийте го тоя шибаняк! Проклетото му копеле ме осакати!
Вейлин видя, че мъжът с меча замахва, и се задейства, без да мисли. Последният метателен нож се озова в левачката му още преди да се усети, че го е извадил. Последва най-доброто му хвърляне досега и острието се заби в ръката на мечоносеца, малко под китката. Мечът падна на земята, а собственикът му погледна смаяно лъскавия метал, който стърчеше от ръката му.
