— В единия край на арената е планинският лъв. Но това не е обикновена котка. Този звяр е Отмъстителя от Албърта! Дошъл е от Канада, за да открие ловеца, убил самката му. Той изкорми ловеца, съпругата му и всичките му деца, с изключение на най-малкото, чиито крака звярът погълна, оставяйки го живо, за да ни разкаже историята. Оттогава навярно сте проследили съдбата на планинския лъв от вестниците, докато си е проправял триумфално път, унищожавайки с еднаква жестокост и юнионисти и конфедералисти. Тази вечер е тук само защото го заловихме, докато се опитваше да избяга на борда на товарен кораб, който щеше да отпътува за Андите в Южна Америка. Представям ви планинския лъв, дами и господа! — изкрещя Галахър с цялото си умение на шоумен.
Тълпата заръкопляска ентусиазирано, а някои дори нададоха възторжени викове.
— Противникът му е легендарният вампир, който стряска децата и техните родители от векове. Виктор Свирепия е бил роден през 1589 година и е бил наследник на Хабсбургската империя, докато за пръв път вкусил кръв — на сестра му — и сложил началото на тривековна кървава лудост, оставила купища пресушени тела из целия свят. С приблизително по две жертви на ден, Виктор досега е убил милион и половина души. Тази неспирна жажда за кръв продължава и тази вечер.
Този път ръкоплясканията бяха по-нервни, но виковете — по-високи.
Галахър разпери театрално ръце и Деймън излезе на арената, заобиколен от четирима дресьори. Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, а лицето му бе частично скрито от намордника. Кожата му кървеше от върбинката, а очите му бяха кървясали. Никога не бях виждал подобно изражение на лицето му.
Можех да разбера омразата, която изпитваше — самият аз едва се сдържах да не убия хората, които го държаха. Деймън ме бе нарекъл хладнокръвен убиец. Но сега погледът на брат ми не изразяваше просто спортен хъс за победа. В очите му се четеше
Палатката притихна. Планинският лъв се изправи, а веригите му издрънчаха зловещо. Но Деймън просто стоеше в ъгъла на арената, сякаш напълно нехаещ за това, което всеки миг щеше да го връхлети.
— И… старт! — изрева Галахър. Дресьорите мигом отключиха веригите на Деймън и отвориха желязната врата на клетката на планинския лъв, след което избягаха от арената. Лъвът се хвърли към гърдите на Деймън и го събори. Деймън нададе измъчен вик, но в следващия миг скочи на крака и изрева. Лицето му пламна, а зъбите му се оголиха. Знаех, че всичко това беше инстинктивно: Силата на Деймън се надигаше. През последните няколко седмици бях научил, че това е характерно за расата ни: нашата сила ни позволяваше да правим неща, без дори да ги осъзнаваме. Въпреки външната слабост на Деймън, Силата му беше непокътната.
Лъвът скочи отново, но Деймън се наведе, стрелна се под лапите му, сетне се надигна в точния момент, за да вкопчи с две ръце врата на звяра. Тръсвайки глава лъвът отхвърли Деймън, който се претърколи и спря чак когато се удари във вратата на оградата, опасваща арената.
Деймън простена отново и остана да лежи на земята. Лъвът веднага се насочи към жертвата си.
Тълпата подивя, приятели се тупаха един друг по ръцете, подскачаха, ръкомахаха, сякаш самите те се биеха.
Един от звероукротителите, застанал отстрани, смушка Деймън с дълъг прът, за да го накара да се размърда. Деймън се извъртя и го събори. Докато мъжът се опитваше да се изправи, двама от близкостоящите зрители го сритаха в корема, а после го прехвърлиха през перилото, обграждащо арената.
Без да обръща внимание на разигралата се сцена, Деймън се придвижи към средата на арената, като остави лъва да го обикаля бавно.
След продължителна пауза Деймън изръмжа диво и се хвърли към животното, което изрева в отговор и също нападна, но този път брат ми отстъпи настрани, а когато лъвът го пропусна, Деймън обви ръка около врата му. Със сила, която никой не бе очаквал, Деймън тръшна животното по гръб. Смяташе да се метне отгоре му и да го убие, но звярът внезапно се изправи и заби нокти в ръката на Деймън.
Лъвът вдигна лапата си и завъртя Деймън във въздуха като муха, закачена на въдичарска кукичка. После плътта се разкъса и Деймън полетя, а зад него се изви червена кървава дъга. Приземи се с глухо тупване на арената, макар че едва го чух от страшния рев на подивялата тълпа.
Олюлявайки се, брат ми се изправи на крака, като притискаше ранената си ръка с другата. Раната не зарастваше толкова бързо, както обикновено при вампирите — запитах се дали върбинката не бе притъпила Силата.
Беше ясно, че се нуждаеше от кръв. Инстинктите му за оцеляване и съпътстващият ги адреналин отслабваха. Канех се да се втурна към арената заедно със здравеняка до мен, когото да предложа на брат си, но една топла ръка се отпусна на рамото ми.
Кали.
— Ужасно е — промълви тя. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, докато стискаха полите на роклята й. Устните й трепереха. — Повече не мога да гледам това варварство.
— Тогава кажи на баща си да го спре — изсъсках.
