— Да те извиня — изсумтя той и скръсти ръце пред гърдите си. — Идваш тук все едно си у дома си. Вониш на човешка кръв. И макар че не съм този, който би оспорвал решенията на госпожица Лекси, мисля, че е време да покажеш уважение към дома й, братко.
Думата братко събуди нещо в мен.
— Мери си приказките — изсъсках, оголвайки зъби.
Но Бъкстон само се ухили.
— Ще започна да си меря приказките, когато ти започнеш да си мериш действията.
— Момчета? — извика Лекси от горния етаж. Веселият й глас бе в ярък контраст с изпълнената с напрежение сцена. Тя се спусна плавно по стълбите. Очите й бяха пълни със загриженост, когато се спряха върху мен. — Деймън…
— Жив е — промърморих. — Но не успях да се добера до него.
Лекси приседна на ръба на люлеещия се стол. Погледът й бе мек и от него струеше съчувствие.
— Бъкстон, ако обичаш, ще ни донесеш ли малко козя кръв?
Бъкстон присви очи, но се потътри към кухнята. Чувах откъм дневната Хюго да свири френски марш на пианото.
— Благодаря — казах и се отпуснах върху малкия тапициран диван. Не исках козя кръв. Исках да се натъпча с литри човешка кръв, да пия, докато ми прилошее и изпадна в пълно забвение.
— Не забравяй, че той е силен — напомни ми Лекси.
— Не ме е страх от Бъкстон — отвърнах.
— Имам предвид брат ти. Ако прилича на теб, значи е силен.
Погледнах я. Тя се приближи и пое брадичката ми в дланта си.
— В това трябва да вярваш. В това вярвам аз. Бедата при теб е, че искаш всичко да стане начаса. Нетърпелив си.
Въздъхнах. Най-малко се нуждаех от лекция за това как още не съм проумял правилата на вампирския свят.
Освен това не бях нетърпелив. Бях отчаян.
— Просто трябва да измислиш друг план. Такъв, че да можем ние да ти помогнем. — Лекси погледна към Бъкстон, който влезе със сребърен поднос с две чаши.
Бъкстон се спря насред крачката си.
—
—
Нито Лекси, нито Бъкстон знаеха, че бях научил френски още в скута на майка си; беше странно да ги слушам как обсъждат дали да помогнат да се освободи Деймън. Вторачих се в ръцете си, покрити със засъхналата кръв от последната ми жертва по-рано тази вечер.
Бъкстон стовари шумно подноса върху масата от черешово дърво.
— Няма да ни излагаш на риск — изръмжа той, оголил зъби на сантиметри от врата ми. Блъсна ме с все сила към стената и главата ми се удари в мраморната полица над камината.
Силата се надигна у мен и аз го бутнах силно по раменете. Но Бъкстон беше по-стар и по-силен от мен и продължи да ме притиска към стената с ръцете си, опрени здраво върху гърдите ми. Усещах струйката кръв, потекла от раната на слепоочието, където бях ударил главата си.
— Ти, егоистично, неблагодарно чудовище — прошепна Бъкстон с глас, наситен с омраза. — И преди съм виждал вампири като теб. Мислиш си, че светът ти принадлежи и само чака да го вземеш. Не те е грижа за останалите. Не ти пука кого убиваш. Ти петниш името ни.
Аз се извивах и гърчех, опитвайки се да се изскубна от хватката му, когато внезапно усетих, че натискът върху гърдите ми отслабна, последван от шумен трясък, когато Бъкстон се строполи на пода.
— Бъкстон — поде Лекси назидателно, втренчена в проснатото по лице тяло в краката й. — Колко века трябва да минат, за да се научиш как да се отнасяш с един гост? И, Стефан, не се ли съгласи с мен, че човешката кръв не е за теб? Постъпката ти не е оправдана. — Лекси поклати глава като раздразнена учителка. — А сега, смятам да си допия кръвта на спокойствие. Дръжте се прилично момчета — додаде и излезе от стаята, понесла в ръка чашата с кръв.
Как можеше да си тръгне толкова безгрижно, след като знаеше, че някъде там брат ми е затворен и измъчван? Бях започнал да се осланям на Лекси за много неща и помощта й за освобождаването на Деймън бе най-важната за мен сега.
Сякаш прочела мислите ми, тя се спря под арката, водеща към апартамента й, и изгледа подред двама ни с Бъкстон.
— Ако и когато кажа, че трябва да помогнем на Деймън, ще го направим. Ясно ли е и на двама ви?
— Да, госпожице Лекси — промърмори Бъкстон, докато бавно се изправяше на крака.
Кимнах, едва сдържайки се да не се намръщя. Ако?
Бъкстон изскочи от стаята, но не преди да ми хвърли един последен кръвнишки поглед.
Внезапно къщата ми се стори твърде малка, сякаш стените, подовете и таваните ме притискаха от всички страни. С едно последно изръмжаване се изстрелях през вратата и поех обратно към „Лейк Роуд“.
На следващата сутрин се събудих от някой, който разтърсваше рамото ми.
— Махай се — промърморих, но разтърсването продължи с дразнеща настойчивост.
Отворих очи и осъзнах, че лежа близо до една от шатрите на шоуто на чудесата на Галахър.
— Тук ли си спал? — попита Кали, скръстила ръце пред гърдите си. Седнах и разтрих очи, замислен за предишната вечер. Бях се върнал в района на цирка, объркан и разстроен. Не знаех какво да правя и съм заспал тук.
— Добро утро, госпожице Кали — поздравих, пренебрегвайки въпроса й. Станах и изтупах прахта от панталоните си. — С какво мога да ти помогна?
