Тропането по дървените трибуни набираше скорост ведно с препускащите човешки сърца. Кървавите дири върху дървените стърготини на арената не бяха достатъчни, за да ги задоволят — те искаха да видят смърт.
Сега Деймън обикаляше около планинския лъв, а животното се бе свило в средата на арената. Движеше се колкото е възможно по-малко, но жълтите му очи следяха Деймън. Внезапно Деймън се затича с невероятна скорост в кръг около лъва, принуждавайки животното да се върти и върти, все едно гонеше опашката си.
Тълпата притихна. Чуваха се само учестеното дишане на Деймън и хриповете на лъва, отекващи под платнището на палатката. Деймън обикаляше плячката си, като се движеше по-бързо, отколкото лъвът можеше да възприеме.
Множеството ахна, когато брат ми се стрелна към планинския лъв и преди звярът да се осъзнае, Деймън скочи върху него и впи зъби в мускула зад главата му. Забиваше зъбите си все по-надълбоко, докато лъвът риташе и се мяташе обезумяло.
Кали се вкопчи в ръката ми. Очите ми бяха приковани в сцената, а тялото ми бе готово да се изстреля към арената, ако се наложи да се намеся.
Планинският лъв отпадаше. С всеки скок все повече кръв багреше дървените стърготини, следите приличаха на малки ручеи. Левият му заден крак се влачеше; треперейки, животното започна да се отпуска върху земята. Деймън вдигна глава и се изви назад, готов да впие зъбите си във вената на врата на огромната котка.
В този миг звярът успя да отхвърли Деймън. Брат ми се опита да се задържи на крака, но планинският лъв се нахвърли отгоре му и го захапа отстрани.
Тълпата ахна отново, сетне започна да дюдюка.
Бори се, шептях с всяка фибра на съществото си, стиснал юмруци.
Деймън се отпусна. Приличаше на стар чехъл, провесен от устата на куче. Лъвът го захвърли върху земята, сетне отметна глава назад и разтвори пастта си. Но тъкмо когато животното се канеше отново да захапе плячката си, Деймън се претърколи. Заби рамото си отстрани в хълбока на объркания звяр и го събори по гръб, откривайки гърлото му. Мигновено Деймън разкъса вената със зъбите си. Планинският лъв се сгърчи и застина, а локвата кръв под него се уголемяваше все повече, докато заприлича на голямо кърваво езеро върху арената. В средата му беше моят брат, коленичил върху мъртвия планински звяр.
Деймън се изправи и се препъна назад. Огледа тълпата с широка усмивка, с оголени зъби, докато кръвта се стичаше по цялото му лице. Тълпата викаше, пляскаше и дюдюкаше, обезумяла от възторг, а Деймън само пристъпваше в полукръг, като от време на време облизваше устните си.
Галахър пляскаше с дебелите си ръце. Онези, които бяха спечелили пари, подскачаха и се прегръщаха. Тези, които бяха загубили, хвърляха шапките си на земята или се взираха невиждащо пред себе си.
Скочих напред, опитвайки се да си проправя път към брат си, но дресьорите вече се бяха насочили към него с извадени колове и мрежи от върбинка в ръце. Деймън явно беше замаян от толкова много кръв, след като не се бе хранил дълго, и сякаш изобщо не ги забеляза. Преди да успея да му изкрещя предупредително, мъжете го омотаха в мрежите и го извлякоха от арената.
Колкото и да бях бърз, нямаше да успея да се провра през тълпата зад тях, която блокираше целия път. Всички тези зяпачи, разлигавени, ревящи и дюдюкащи, препречваха пътя ми към изхода. Когато най-после успях да си проправя път, фургонът вече потегляше от панаира.
Изсвистя камшик. Копита затрополиха по земята. И в следващия миг, просто ей така, Деймън вече го нямаше.
Минах тичешком покрай бараките, разположени около цирка, през гъстата гора, по следите на фургона, докато не изгубих напълно дирята му в покрайнините на града. Един пияница се бе облегнал на тухлената стена на някаква сграда и си подсвиркваше фалшиво.
Заслепен от ярост, се свлякох на колене, сграбчих го, захапах врата му и изсмуках кръвта му, преди да успее дори да гъкне. Вкусът й беше горчив, но продължих да пия и да преглъщам, докато не можех да поема повече.
Приседнах на пети, изтрих уста с опакото на ръката си и се огледах. Смут и омраза препускаха във вените ми. Защо не спасих Деймън? Защо само наблюдавах безучастно как Галахър насъсква публиката да прави все повече залози, докато планинският лъв нападаше брат ми? И защо Деймън се бе оставил да го заловят, поставяйки ме в тази невъзможна ситуация?
Искаше ми се никога да не бях настоявал да го превърна във вампир. Ако той не беше тук, а аз бях сам в града, всичко щеше да е много по-лесно. Сега се опитвах да бъда добър брат и добър вампир, а се провалях и в двете.
Прибрах се у дома и изкачих стъпалата към къщата. Затръшнах вратата, пантите издрънчаха и една от картините в салона падна на пода с трясък.
Мигом видях кръвнишкия поглед, който ми хвърли Бъкстон от другия край на стаята. Очите му блестяха в мрака.
— Да не би да имаш някакъв проблем с вратата? — процеди той през зъби.
Опитах се да се промъкна покрай него, но той застана пред мен.
— Извини ме — промърморих и го бутнах.
