Когато бирата свърши, отиде в кухнята за още една кутия. Отвори консервата и погледна през прозореца. Лунната светлина образуваше сребърна пътека по водата. От другата страна на залива, върху хълмовете над Сосалито, мъглата се беше разстлала бяла като пряспа сняг. В мъгла беше обвит и почти целият мост Голдън Гейт. От него се виждаше само върхът на северната му кула с мигащата червена светлина. Вероятно другата кула също се подаваше от мъглата, но остров Белведере закриваше тази част от гледката. Вслуша се в тихия вой на сирената, която предупреждаваше за мъгливо време, след това занесе бирата във всекидневната.
Тъкмо се канеше да седне на дивана, когато пронизителен мъжки писък разцепи тишината.
Джуд се ослуша пред вратата на апартамент номер 315. Отвътре се чуваше как някой диша тежко. Джуд потропа тихо на вратата.
В края на коридора от една врата надникна жена с ролки на главата.
— Хайде по-тихо? Ако не, ще извикам ченгетата. Знаете ли колко е часът?
Джуд й се усмихна.
— Да — каза той.
Гневът, който беше изкривил лицето й, изчезна. Тя му се усмихна подканващо.
— Вие сте новият наемател, нали? Този от апартамент 308? Казвам се Сали Ленард.
— А сега си легнете, госпожице Ленард.
— Случило ли се е нещо с Лари?
— Аз ще видя.
Като продължаваше да се усмихва, Сали затвори вратата.
Джуд почука отново.
— Кой е? — попита мъжки глас.
— Чух писък.
— Извинявайте! Събудих ли ви?
— Не, вече бях станал. Кой изкрещя?
— Аз. Нищо особено. Сънувах кошмар.
— И вие наричате това нищо?
Джуд чу да се дърпа предпазната верига. Вратата се отвори и той видя мъж по пижама на райета.
— Говорите, като че ли знаете какво представляват кошмарите — каза мъжът. Въпреки че разрешената му от съня коса беше бяла като мъглата, изглеждаше на не повече от четиридесет години. — Казвам се Лорънс Мейуд Ашър.
Той подаде ръка на Джуд. Беше костелива и влажна. Вялото ръкостискане говореше за изтощеност и като че ли се опита да изсмуче сила от ръката на Джуд.
— Казвам се Джуд Ръкър — каза той, докато влизаше.
Мъжът затвори вратата.
— Добре, Джудсън…
— Цялото ми име е Джаджмънт.
Лари се развесели и попита закачливо:
— Като Страшния съд6?
— Баща ми е баптистки свещеник.
— Джаджмънт Ръкър. Звучи очарователно. Искате ли малко кафе, Джаджмънт?
Той си спомни за отворената бира в своя апартамент. По дяволите, ще я използва утре като готви.
— Да, би било чудесно.
— Познавач ли сте?
— Съвсем не.
— Нищо, това ще ви достави истинска наслада. Опитвали ли сте някога ямайско кафе?
— Не, доколкото си спомням.
— Добре, ето че ще имате тази възможност. И вашето слънце изгря.
Джуд се усмихна, изненадан от оживеността на мъжа, който беше изкрещял.
— Ще дойдете ли с мен в кухнята?
— Разбира се.
Там Лари отвори малка кафява торбичка. Поднесе я към лицето на Джуд. Джуд усети силния аромат на кафето.
— Мирише хубаво — каза той.
— Няма как да не мирише. Това е най-хубавото кафе. С какво се занимавате, Джуд?
— Инженер съм — каза той, използвайки обичайното си прикритие. — Работя в „Брехт Брадърс“.
— Звучи ми като немски сироп за гърло.
— Компанията строи мостове, електроцентрали. А вие?
— Преподавам.
— В гимназия?
— Боже опази! Достатъчно се занимавах с тези безочливи, невъзпитани, вулгарни копелета преди десет години. Никога повече! За бога, не!
— На кого преподавате сега?
— На елита — той пусна кафемелачката. — Висш ешелон — Американски сили. Преподавам американска литература.
— А те не са ли вулгарни?
— Техните псувни не са отправени по мой адрес.
— Да, има разлика — каза Джуд.
Той наблюдаваше как мъжът сложи с лъжица от смлените зърна във филтъра на машината за кафе и я включи.
— Голяма разлика. Ще седнем ли?
Отидоха във всекидневната. Лари се разположи на дивана. Джуд седна на стол с облегалка, но не се облегна.
— Наистина се радвам, че се отбихте при мене, Джаджмънт.
— Защо не ми викате Джуд?
— А защо не Джадж7?
— Аз дори не съм юрист.
— Ако съдя по външния ви вид, навярно сте добър съдник. На човешкия характер, на положението, на това какво е добро и какво е зло.
— И познахте всичко това по външния ми вид?
— Разбира се. Значи, ще ви наричам Джадж.
— Добре.
— Кажете ми, Джадж, какво ви накара да дойдете и да почукате на вратата ми?
— Чух писъка.
— Разбрахте ли, че е предизвикан от кошмар?
— Не.
— Може би решихте, че някой ме убива?
— Тъкмо това си помислих.
— И въпреки опасността дойдохте. При това невъоръжен. Вие сте смел човек, Джадж.
— Едва ли.
— Или може би сте виждали толкова страшни неща, че възможността да се сблъскате с един прост убиец ви изглежда дреболия.
Джуд се засмя.
— Да, сигурно е така.
— Както и да е. Аз действително се радвам, че дойдохте. Срещу ужасите на нощта няма по-добра противоотрова от приятелско лице.
— Често ли ви спохождат кошмари?
— Почти всяка нощ през последните три седмици. За двадесет и една нощи аз съм имал кошмари деветнадесет нощи поред. Трябва да ви кажа, че ми изглеждат като години.
— Разбирам ви.
