Рой провери още веднъж дали Джони е завързана здраво. Може би не беше нужно, защото тя си бе изгубила ума от страх. Но Рой не искаше да рискува.
Във всекидневната той се наведе и запали свещта. Побутна парчетата вестници, за да е сигурен, че докосват свещника. След това тръгна към кухнята. Стъпваше високо, краката му мачкаха вестниците и дрехите, които беше разхвърлял по пода.
Огънят може би нямаше да унищожи всички доказателства, но не можеше и да му навреди.
Сложи тъмни очила и избелялата шапка на Марв, и излезе от задната врата. Затвори я и избърса дръжката, за да не остави отпечатъци. Слезе по стълбите към вътрешния двор и бързо се отправи към алеята. Погледна към улицата и видя, че алеята завършва с порта. Отиде небрежно до нея, отключи и я отвори.
Къщата на съседите беше много близо. Огледа прозорците й. Не видя никого.
Тръгна по алеята и отиде до гаража. Гаражът беше за две коли и имаше две врати, разделени с греда. Повдигна лявата врата и откри вътре един червен шевролет. Качи се в него, разгледа трите връзки ключове, които беше взел от къщата, и лесно намери ключовете на шевролета.
Запали колата и я изкара от гаража. Спря близо до вратата на кухнята. След това слезе и отвори багажника. Изведе Джони от къщата, постави я в багажника и хлопна капака.
Пристигна на адреса на Карън за по-малко от десет минути. Очакваше, че ще разпознае къщата, но когато стигна, не видя нищо познато. Провери отново адреса. След това си спомни, че Карън и Боб се бяха преместили малко преди процеса. Това беше къщата.
Паркира отпред. Погледна часовника на ръката си — часовника на Марв. Беше почти два и половина.
Кварталът изглеждаше много тих. Огледа се на всички страни и тръгна към входа. През четири къщи отдясно някакъв японец, градинар, подрязваше храстите. Отляво, през една къща, на тревата лежеше котка, която дебнеше нещо. Рой не обърна внимание какъв е дивечът. Той си имаше свой дивеч.
Натисна звънеца и се ухили. Почака и пак звънна. Накрая реши, че няма никой.
Сви покрай къщата, изкачи две стъпала от задния ъгъл и внезапно спря.
Ето къде била. Може би не самата Карън, но някаква жена лежеше в шезлонг и слушаше музика от транзистора. Шезлонгът гледаше на другата страна, така че гърбът пречеше на Рой да види кой седи в него. Виждаше само стройните, почернели крака, лявата ръка и върха на шапката й. Бяла шапка, като моряшка.
Рой огледа двора. От двете страни и задната част беше ограден с високи храсти. Красиво и уединено. Наведе се ниско, повдигна крачола си и измъкна ножа.
Приближи се тихо и надникна в шезлонга. Жената беше по бял бански костюм, със смъкнати презрамки на горнището. Кожата й лъщеше от плажното масло. Дясната й ръка, която държеше сгънато списание, беше изнесена встрани от шезлонга, за да не хвърля сянка върху корема й.
Ръката й направи рязко движение и изпусна списанието, когато Рой й запуши устата.
Той притисна върха на ножа в гърлото й.
— Само един звук и ще те разпоря.
Тя се опита да каже нещо през ръката му.
— Млъкни. Ще си махна ръката, а ти няма да гъкнеш. Ясно ли ти е?
Главата й кимна.
Рой пусна устата, хвърли моряшката шапка от главата и хвана здраво тъмната й коса.
— Сега стани.
Помогна й, като я дърпаше за косата. Когато се изправи, той обърна главата й. Загорялото лице беше на Карън, разбира се! Беше сигурен, дори през слънчевите очила.
— Нито гък! — каза той.
Отведе я до задната врата.
— Отваряй! — заповяда той.
Карън отвори. Влязоха в кухнята. След слънчевата светлина на двора, тук изглеждаше много тъмно, но Рой нямаше свободна ръка, с която да свали слънчевите си очила.
— Трябва ми въже — каза той. — Къде го държите?
— Това означава ли, че вече мога да говоря.
— Къде има въже?
— Нямаме.
Той натисна острието.
— Моли се да имате. Казвай, къде е?
— Не… — тя изохка, защото я дръпна за косата. — Мисля, че е при палатката и спалните чували.
— Покажи ми ги! — той свали ножа от гърлото й, но продължаваше да го държи съвсем близо, с ръка подпряна на рамото й. — Размърдай се!
Излязоха от кухнята и свиха вляво по коридора. Минаха покрай няколко затворени врати — вероятно килери и гардероби. След това банята. Влязоха през една врата вдясно. Стаята представляваше кабинет с много книги, разхвърляно бюро и люлеещ се стол.
— Имате ли деца?
— Не.
— Колко жалко.
Тя спря до една врата, близо до стола.
— Там, вътре — каза тя.
— Отвори я.
Тя отвори вратата. В килера нямаше нищо друго, освен принадлежностите за къмпинг: два спални чувала висяха на закачалките, на пода имаше туристически обувки, до стените бяха облегнати раници. На една кука висеше бастун с метален накрайник. До него имаше две меки филцови шапки. Изправени до раниците, стояха грижливо подредени жълти надуваеми дюшеци. На рафта лежеше дълга червена торба, вероятно това беше палатката. На закачалка висяха спортни дрехи: дъждобрани, фланели, чифт сухи кожени панталони.
— Къде е въжето?
— В раниците.
Той й пусна косата. Отмести ножа от гърлото и го опря в голия й гръб.
— Вземи го.
