— Накъде? — изшептя той.
— Нека първо махнем това — Джуд развърза колана от врата на Рой, след това издърпа калъфката на възглавницата.
Той завъртя глава и се огледа.
— Това е „Къщата на Звяра“ — каза Джуд.
Другият започна да сумти.
— Ще ти отпуша устата. Може да поживееш още малко, ако стоиш кротко.
Рой кимна.
Джуд махна лейкопласта от устата му и го прибра в джоба си. Завърза колана на кръста си и мушна калъфката в него, така че единият й край да виси покрай крака му. Не биваше да оставя нищо.
Нищо, освен Рой.
— Да се качим горе — каза шепнешком.
— Там ли живее чудовището? — попита Рой и се разсмя.
— Обикновено там напада — каза Джуд.
— Аха? Ти вярваш ли в тия глупости?
— Шшт.
Джуд излезе от кухнята. Запали фенера си. Пред тях беше антрето. Препарираната маймуна, която служеше за поставка на чадъри, пазеше предната врата като уродлив страж. Изгаси светлината. Мушна лявата си ръка зад гърба и измъкна колта от колана си.
— Вие какво, искате да ме изплашите ли?
— Шшт — повтори Лари.
— По дяволите.
При основата на стълбището Рой каза:
— Мирише ми на газ.
— Това е от снощи — прошепна Джуд.
— Тук беше убита една жена — каза Лари.
— Не ме будалкате, нали? Вие двамата само това правите.
— Млъкни! — каза Джуд.
— Само питам.
Тръгнаха нагоре по стълбите. Ужасите от миналата нощ нахлуха в главата на Джуд. Мери Зиглър, смъртта, тялото й, което полетя към него; глухите звуци, които чу, когато тя се претърколи върху гърба му; ужасната воня на Звяра. Погледна към върха на стълбите едва ли не изплашен, че ще я види отново там.
— Имате ли цигари? — попита Рой.
— Млъквай.
Изкачиха стълбите.
— Така — каза Джуд. — Лягай!
— Какво?
— Легни по корем.
— Я си еби майката.
Джуд внезапно го ритна. Левият крак на Рой изхвръкна напред и той тежко тупна.
— Копеле мръсно.
— По корем!
Рой се подчини.
— Ще ми паднеш, скапаняк такъв. Ще те изкормя. Ще ти отрежа пишката и ще я набутам в…
— Ето тук — Джуд прошепна на Лари и посочи вратата на няколко метра от Рой.
— Сам ли?
— Ей сега — Джуд клекна. — Окей, Рой. Лежи тук кротко. Знаеш ли какво? Ако останеш жив до сутринта, ще те предам на ченгетата.
— Майната ти.
— Но единственият начин да оцелееш, е да не шаваш. Може да ти провърви и Звярът да не те забележи.
— Разкарай се.
— Ние ще идем ей там и ще ти хвърляме по едно око. Ако се опиташ да се измъкнеш, ще се наложи да те очистя. Някакви въпроси?
— Да. Как ти е името? Обичам да знам името на тоя, дето ще го изкормя.
— Казвам се Джаджмънт Ръкър.
— Копеле!
Джуд отиде до вратата. Там го чакаше Лари. Отвори я. Освети с фенера си стръмното стълбище.
— Тук е добре — прошепна той. — Можем да седнем на стълбите.
Влязоха и Джуд изгаси фенера. Дръпна вратата към себе си така, че да остане, само малък процеп. Прилепи се до него и видя очертанията на Рой, който лежеше върху тъмния под на коридора.
Джуд премести пистолета в дясната си ръка. С лявата извади ножа на Рой от джоба на жилетката. Потупа я и усети приятната тежест на допълнителните пълнители.
— Джуд? — прошепна Лари. — Наистина ли ще оставим Звяра да го убие?
— Шшшт.
Дона искаше да обърне, да се върне при „Къщата на Звяра“ и там да чака, докато двамата свършат. Но точно когато се канеше да завие, върху огледалото проблеснаха фаровете на кола. Тя бързо ги настигна. На Дона й се стори, че вижда нещо правоъгълно на покрива й. Погледна с каква скорост се движи. Не, не беше с нарушение.
Санди се обърна.
— Опа! — каза тя.
— Видях.
— Ще спреш ли?
— Ако той ме накара.
— Защо се е залепил за нас.
Защото е невъзпитан.
Полицейската кола се движете плътно зад тях чак до „Уелкъм Ин“. Последва ги и когато влязоха в мотела. След това зави надясно и паркира пред ресторанта.
Санди пресилено въздъхна от облекчение.
— Значи, просто е бил гладен — каза Дона. Тя спря пред номер 12. — Нека го изчакаме да влезе.
— И после?
— Ще се върнем за Джуд и Лари.
— Джуд каза след половин час.
— Ще идем малко по-рано.
Дона се облегна на седалката и тръгна обратно през паркинга. Хвърли един поглед на полицейската кола и видя, че в нея няма никой. Полицаят не се виждаше наоколо. Тя зави наляво.
— Щом отиваме по-рано — каза Санди, — можем ли да влезем вътре?
— Чуваш ли се какво говориш?
— Може да помогнем на Лари и Джуд.
— Ще се оправяш и без нашата помощ.
— Мен не ме е страх от Звяра.
— А би трябвало.
— Можем да вземем пушката на Джуд и да влезем.
— Куршумите не го ловят. Не чу ли какво ни казаха по време на обиколката?
— Чух. Маги каза, че мъжът й го застрелял.
— Да-да. Чула изстрели. А той може и да не го е улучил. Все едно, няма да приближаваме къщата.
Градът изглеждаше пуст, докато Дона караше из него. Няколко коли бяха паркирани пред затворените магазини и изглеждаха така, сякаш шофьорите им ги бяха изоставили, за да избягат от тъмнината. Уличните лампи осветяваха безлюдните кръстовища. Светофарите мигаха с предупредителна оранжева светлина.
Дона свърна вляво от пътя и спря пред железарския магазин „Арти“. Фаровете се отразиха във витрината. Тя ги изключи.
— Виждаш ли къщата?
Санди се взря в тъмнината през страничния прозорец.
— Само предния двор.
