Мотая се пред библиотеката „Сидни Джоунс“, която е най-изолираното място на територията на университета дори и в средата на семестъра. Сядам на една пейка и паля цигара. Вдишвам дълбоко и изпразвам съзнанието си, наслаждавайки се на последните секунди свобода за следващите девет месеца.
Татко се мотае пред сградата „Елинор Ратбоун“, пуши „Марлборо“ и прилича повече на замислен специализант, отколкото на преподавател. Заставам отстрани и го наблюдавам — и внезапно си давам сметка, че го обожавам. Край него минават две първокурснички. По-привлекателната му мята амбициозна усмивка. Татко се усмихва в отговор — професионално, неутрално. Той е мъж с хубава външност — твърде секси за професор. Би трябвало да е рок звезда, актьор или нещо също толкова бляскаво. Гарвановочерната му коса вече е прошарена, обаче това само допълнително подчертава изваяното му загоряло лице и умните му сини очи. Много харесвам начина, по който татко се справя с факта, че е най-магнетичният преподавател в университета. Той се държи леденостудено и почти напълно безразлично. Нито тогава, нито сега мога да свържа с него образа, който му нарисува мама в нощта, когато ни напусна.
Дядо О’Райли беше предан на мама. Той смяташе, че тя е най-доброто, което може да се случи на неговия син веселяк и гуляйджия. И тя като него беше преподавателка, освен това притежаваше финес. На Коледа, когато дядо и баба пристигаха с усмивки, с бутилки „Джеймисън“ и с толкова много веселие и обич, той заставаше на прага и просто гледаше мама. Вперваше в нея поглед, все едно е видение.
През онзи ден дядо дойде чак от Ирландия с надеждата, че ще успее да я убеди да не напуска сина и внучката му. Седя с нея, стиснал ръката й, много след като се мръкна, но всичко беше напразно. Решението й беше непоколебимо. Татко бил развратен и откачен старчок, който пропилял двайсет години от живота й. Така нарече тя татко — развратен и откачен. Тези две думи режат като нож. Само че в известен смисъл мама ми направи услуга. Те притъпиха болката от заминаването й. След това просто я пуснах да си отиде.
Забелязах как Кенеди се клатушка към татко. Тя е старши лектор в моята секция и тази година ще ни преподава постмодернизъм в литературата. Облича се така, че да не предизвиква разсъждения по отношение на тялото си, само че все пак някъде под провисналите панталони и неугледните блузи трябва да има цици и цепка. Не я мразя. Само ужасно ме дразни. Тя е един от хората, които студентите нито харесват, нито не харесват. Просто я приемат като една от многото, които нито вдъхновяват, нито пречат — лишена от собствена значимост машинна част, която просто поддържа системата работеща. Започва да дърдори нещо на татко, наклонила глава на една страна, и пипа ухото си — лепнала му се е като екзема. Трагична гледка. Татко леко е извил вежди, както прави човек, когато слуша учтиво виц, който вече е чувал. Лицето й грейва, когато ме забелязва.
— Мили! Не знаех, че си избрала постмодернизъм за последната си година! Браво на теб!
Просто не мога да се спра. Би трябвало да съм по-сдържана. Или поне да съм по-състрадателна.
— Да, чакам с нетърпение, госпожо Кенеди. Постмодернизмът наистина си го бива. Много съм запалена по него.
Всъщност тя е госпожица, но й е малко неудобно да я наричат така. Татко ме измерва с гневен поглед от глава до пети. Знае, че грешката ми въобще не е невинна.
— Запалена ли, Мили?
Правя му знак с очи и отново насочвам вниманието си към безформената Кенеди.
— Е, нека да кажем, че той е нещо уязвимо за дискурсивния конфликт, не е ли така, госпожо Кенеди?
— Разбира се, че е така, Мили — разпалено кимва тя.
— С истинско нетърпение очаквам семинарите — възможността да обсъждаме и да поставим под въпрос някои от основните принципи, залегнали в основата на ортодоксалното постмодернистично мислене.
Татко отчаяно забелва очи.
Аз мечтателно зарейвам поглед в небето и започвам:
— Постмодернизмът… Той разбива на пух и прах всички истини и цялото познание, които са обогатили и са сформирали светогледа ни. Поставя под въпрос основите на съществуването ни. Направо е плашещо. Той е нещо, което студентите не бива да приемат с лека ръка.
— Точно така — цялата засиява Кенеди. — Нямам търпение да навлезем в учебната година. Явно ще имаме доста многообещаващи студенти.
Тя извива вежди и кимва бавно и продължително на татко.
— Ами добре. Трябва да тръгвам — изсумтявам аз, за да сложа край на разговора. — Искам да отида в библиотеката и да почета няколко часа преди лекцията. Ще се видим там.
Тръгвам, а Кенеди ми маха оживено. Когато се обръщам, татко се мръщи.
