Вратата се отваря и вътре влиза жена. Слабо хищно лице и тъмна твърда коса, ужас. Курва. Застава на входа и погледът й пробягва из помещението, преди да се прикове върху гърба на младия кюрд. Той седи на бара, приведен над притурката за конните надбягвания. Барманката го смушква, той обръща глава бавно като бухал, и й дава някакъв знак с глава. Тя му казва нещо беззвучно, само с устни, след това изчезва. Той се връща към вестника си. Краката й, бели и слаби — краката на курва — се запечатват в съзнанието ми. Възбудена съм, обаче съм твърде пияна, за да тръгна след нея.
Губи ми се нещо. Не помня кога е влязъл този кюрд, нито пък старите дами от лявата ми страна, нито мъжете с анцузи, които играят на табла в другия край на бара. А моето старче отсреща е вдигнало кафеникавата си плешива глава от гърдите и незабелязано е потънало в нощта. Кога изобщо се е стъмнило? До неотдавна по това време навън все още меко светеше слънцето — обаче сега прозорците са обвити в мрак. Паля си цигара, странно уплашена и откъсната от всичко. Трите празни халби на масата, препълненият с фасове пепелник, бръмченето на телевизора и скупчените безформени тела под плътната мъгла на стелещия се цигарен дим — всичко това ми изглежда някак далечно.
Поръчвам си още една бира и си купувам цигари. Сядам на друга маса, срещу един пияница с отпуснато лице и със закърнели пръсти. Мисля си, че новата гледна точка ще ми вдъхне увереност, ще ми припомни защо обичам това задимено помещение. Нищо подобно. От бирата просто ставам безчувствена и вече дори не мога да си спомня защо се наливам. Всичко се превръща в мешавица от лица, страхове и опасения — просто мешавица. Джейми. Университетът. Самотата. Някакво далечно и мъчително усещане, че това е началото на края. Джейми. Мама. Татко. Джейми. Ан Мари. Мама. Разбъркани мисли и проблясъци, които нахлуват в съзнанието ми едновременно от една и съща посока. А след това отново се спуска черна пелена и аз се вцепенявам.
Мисля, че си тръгвам от кръчмата последна. Пияна съм и краката ми тежат, но есенната нощ е свежа и студена и това малко ме отрезвява. Небето е обсипано със звезди, ей там, на една ръка разстояние. Градът се простира пред мен в искрящи сини, червени и жълти сенки, танцува и примигва като китайски фенер. Тръгвам без конкретна посока. Гади ми се. Цял ден не съм яла. Поемам обратно към Фокнър Стрийт с намерението да се отбия в кебапчийницата на Лийс Стрийт, обаче знам, че и за това има пречка. Поглеждам часовника си. Почти полунощ е. Трябва да се прибирам. Понеделник е и улиците са празни и притихнали, само от време на време избръмчава някое такси и преминава самотна фигура на път за дома, обронила глава и пъхнала ръце в джобовете. В момента всички момичета свалят лъскавите маски — махат грима, къпят се, измиват мръсотията и жестокостта на улицата, отново се преобразяват в майки, съпруги, нечии приятелки, дъщери и съседки. Ще се изтегнат и ще гледат телевизия, ще си направят чаша чай, може би ще си препекат филийка. Вече няма да са курви. Мисълта как те се връщат към ежедневието си и към уютните си домове ме потапя в усещане за безпомощност. Перспективата за топло легло в собствения ми дом не ми носи утеха. Продължавам да вървя.
Привела съм се в един вход на Хоуп Стрийт и паля цигара. Умът ми безпомощно се лута между дома, пиячката и шляенето по улиците, за да видя какво може да се случи. Мисля си за Джако. Той не дава и пет пари за мен, обаче ми се иска в момента да съм с него. Цигарата парва палеца ми, преди да успея да си дръпна. Паля друга.
По улицата колебливо се влачи слаба фигура. Тази наистина е облечена като чавра — високи токчета, пола, страхотен задник. Пияна съм, обаче знам, че това е тя — момичето от „Блакбърн“, което видях преди малко. Върви към катедралата. Помъквам се подире й. Светлините на фаровете я карат да тръгне с олюляваща се съблазнителна походка. Шофьорът намалява и хубавичко и продължително я оглежда, обаче или не му харесва видяното, или просто не му стиска. Дава газ, а писъкът на гумите пронизва странната тишина на нощта.
Оставам от моята страна на улицата и се опитвам да я настигна. Дели ни само уличното платно и аз отново забавям ход. Вече я виждам съвсем ясно. Спира пред будката за вестници, повдига полата си и небрежно издава напред бедра — класическата поза на проститутка, все едно просто си почива.
Цепката ми пулсира. Поемам си дълбоко въздух и се готвя да пресека улицата. Цялата треперя, абсолютно готова съм и чакам удобния момент, обаче съм скована от страх. Правя го. Скачам. Пресичам, приближавам се до нея небрежно, доколкото ми позволява лудо биещото сърце и напрежението там долу.
Отблизо тя изглежда по-непреклонна, и е притеснена. Не е съвсем на себе си. Зад наркотичния поглед в очите й пулсира някаква мрачна потиснатост. Гримирана е ужасно, лицето й прилича по-скоро на маска — многобройни пластове, сякаш иска да се скрие от онези, които я зяпат. Секси е само защото е курва.
