— Много хубаво, момиче, налудейте се — отвръщам. И наистина го мисля. — Ще помоля Лиъм да ви запази места в онзи бар „Мет“, ако искате.
— О, страхотно, момичетата направо ще откачат! Нали там ходи Роби Уилямс, в бар „Мет“?
— Мамка му! Когато не е в Ел Ей и не се преструва, че не е задник.
— Честно казано, аз бих живяла така — с всичките тези мангизи.
След това ми мята един страхотен влюбен поглед, за да покаже, че само се е майтапела с мен, притиска ръката ми между своите и много искрено казва:
— Ами ти, миличък? Искам и ти да отидеш някъде и да се позабавляваш. — Разбирането й трае само пет секунди. — Обаче не си мисли, че ще ходиш на някое щуро място. Като начало, забравяш за Амстердам!
— Не, миличка, доста шантав ми идва този град. Имах предвид някое по-спокойно местенце — например Тайланд.
— Какво? Нали не говориш сериозно, Джеймс?
— Напротив, момиче! Лиъм вече предложи да купи билетите за самолета. Ще прекараме една-две нощи в Банкок, а след това седмица на някой от островите. Мисля, че се казва Пуняни.
— В Тайланд! Да си го избиеш от главата! Можеш веднага да идеш при този Лиъм и да му кажеш да си гледа работата. Тайланд!
— Че какво му е лошото на Тайланд, миличка? Лиъм ще плаща. Мислех, че ще се зарадваш.
— Съжалявам, Джеймс, обаче ти няма да отидеш. Ще се женим след шест месеца. Ще прекараме три седмици в Мексико, мамка му! Как ще отсъстваш от работа, за да ходиш в Тайланд? Ако си мислиш, че ще съкратиш медения ни месец заради…
В гневния й глас вече се усеща акцентът й от Северен Лондон. Лицето й се напряга и пламва, тя започва да гримасничи и аз разбирам, че съм попрекалил с шегата. Правя широк помирителен жест с ръка. Тя ме гледа с ококорени очи.
— Ан Мари, курдисвам те.
Изражението й омеква облекчено.
— Ти нагло… — Веднага снишава глас и се навежда към мен. — Ти нагло копеле. Хванах се. Е, къде ще отидеш всъщност?
— Не съм мислил сериозно, честно казано. Не бях сигурен дали изобщо ще се съгласиш. Вече мога да започна да планирам. Може би просто ще вечеряме някъде на спокойствие в града, а после ще обиколим баровете или нещо подобно.
— А, сега вече наистина се чувствам виновна! Не може ли поне да отидете в „Съсайъти“ или нещо подобно?
— О, да бе — дори си представям как моят старец се възторгва по скапания Дейв Греъм. Не, миличка, ще го караме по-спокойно. Аз, татко, Били, Шон, Лиъм, Мили и един-двама приятели от службата.
— Мили ли?
— Аха.
— Извинявай, Джеймс, майтап ли си правиш?
Лицето й отново се напряга. Как да й кажа, че това не е шега?
— Защо? Какво има?
— Не можеш да поканиш Мили на ергенско парти.
— Защо не?
— Просто не можеш. Тя е момиче.
— Е, и?
— Как така „е, и“? Не ставай глупав, Джеймс! Как ще ми се отрази това според теб?
Акцентът й отново се е появил, плътен и крещящ, напрегнат от презрение.
— Честно казано, не съм поглеждал на нещата по този начин. Мили е просто приятелче. В такъв случай може пък да дойде в Лондон с теб и с момичетата.
— Съмнявам се. Нямам нищо против това момиче, Джеймс, знаеш го, обаче присъствието й ще е малко неловко. Тя не познава никого.
— Искаш да кажеш, че приятелките ти няма да я харесат?
— Искам да кажа, че тя няма да се разбира с приятелките ми.
— Защо не?
— Хайде стига, Джеймс, наистина ли държиш да ти го кажа?
Тя извива вежди и помежду ни се вклинява напрегнато мълчание. Отстъпва първа:
— Тя е прекрасно момиче и всичко, не казвам нищо лошо за нея, обаче… тя е… ами нали си я знаеш… тя е…
Друга дълга пауза.
— Тя просто няма да се впише — предава се Ан Мари — Не и в местата, където искаме да отидем. Тя ще ни засрами, Джеймс. Ужасно странна е — мисли се едва ли не за мъж. Виждал ли си я как оглежда момичетата? Момичетата, Джеймс, не жените. Деца, ако щеш. Смахнато е. Ужасно е перверзно.
Изгаря ме обида. Все едно напада мен самия.
Минутите се нижат. Сервитьорката се връща с кошничка топъл хляб. Нахвърлям се, като избягвам погледа на Ан Мари. Тя изобщо няма да яде хляб — страхотна воля има. Мята ми онзи наполовина кокетен, наполовина „зрял“ поглед, докато си събува обувката, напипва ми го под масата и ме масажира със стъпалото си, с петата, с пръстите си. Възбужда ме през панталона, просто ей така. Аз съм лесен. Отново съм неин. След две бутилки шампанско решаваме, че Мили дори няма да дойде на сватбата. Както изтъква Ан Мари — кой е човекът, който не би проявил добро възпитание поне да ни поздрави? Знам, че е била заета с лекциите си, с началото на семестъра и с какво ли още не — обаче й изпратих съобщение да се срещнем в града и досега вече трябваше да е дошла.
Когато се прибираме, Ан Мари се отпуска в леглото, отблъсква авансите ми и ми казва, че е малко скапана от всички вълнения през деня и че мога да се отпусна и просто да я гледам как спи. Малката Мили не е отговорила — мога да я прикривам колкото си искам, да измислям всякакви извинения, но в крайна сметка това е истината — тя не ми отговори. А от това ужасно ме боли, мамка му.
